Точно в този момент спипали трима души, свързани с предишната ни работа, и всички до един също били с валидни документи. От скука, тъй като вече втори месец не вършехме нищо и си клатехме краката, Иванов се заинтересувал и получил специално поръчение от Вахромеев да провери този случай. Поровил се малко и без дори да навлиза надълбоко в подробностите, стигнал до полковник Руденко.
Интересен полковник беше този човек. Загадъчен. Всички имаха страшна нужда от него… И беше неприлично богат за един обикновен офицер. Бяха го преместили тук не много отдавна и известно време се подвизавал заедно със семейството си в офицерското общежитие. Но през последните две години видимо си бе оправил положението — беше си построил къща в един приличен квартал, беше си купил чисто нова „Волга“, направо от завода. А с бензина всичко беше опечено, защото тя гореше бетер колите на ВАЗ-овските заводи и разни други вносни автомобили. Беше купил двустаен апартамент на сина си, а наскоро се бе сдобил и с вила със статут на постоянно местожителство, където тихомълком караше строителни материали. Явно за да строи друга голяма къща…
Интересно, нали? И откъде се вземаше всичко това, питаше се в задачата?
Макар да бе в отпуск, полковникът беше активен до безобразие. Къщата му се намираше в източните покрайнини на Пятигорск, на улица „Юбилейна“, близо до булевард "Калинин". В девет часа сутринта той тръгваше от там с волгата си и цял ден обикаляше града и околностите.
Срещаше се с разни важни за него хора, пиеше бира и разговаряше…
Не мъкнеше в дома си когото му падне. За една седмица, откакто го наблюдавахме, у тях дойдоха само петима посетители с много авторитетен външен вид, които спадаха към административното чиновничество. А веднъж купонясва с шумна компания също от чиновници. На два пъти напусна града — ходи по работа до Минводи и Кисловодск. Няколко пъти отиде в горда самота до вилата, която току-що си бе купил. Влезе и излезе, като се задържа вътре не повече от десет минути. Човек оставаше с впечатлението, че там имаше скривалище и той може би бе дошъл да вземе нещо.
Засега нямахме възможност да проверим това предположение, защото вилата денонощно се охраняваше от пазач, който явно бе нает за постоянно. А нашата мисия бе единствено и само да го наблюдаваме, но проявата на каквато и да било активност категорично ни бе забранена до определен етап, та да не би случайно да стреснем обекта.
Между другото, точно заради това бяхме принудени да спазваме конспиративен режим в мирния град Пятигорск. Не можехме да ходим в дивизията, макар че за работата ни щеше да е много по-удобно да се настаним точно там, тъй като шефът на контраразузнаването на дивизията беше добър приятел на Иванов, а нашият полковник доскоро бе началник на оперативния отдел на контраразузнаването на окръга и познаваше всички местни хора от специалните служби.
С милостивата протекция на специалния представител ние се настанихме в санаториума „Заря“. Мястото ни беше познато, тъй като имахме сгода да живеем и да работим там, макар и за кратко.
И сега висяхме тук вече цяла седмица и един господ знаеше колко щеше да продължи това. Обикаляхме града с автомобил, държахме полковника под око и хайлазувахме…
Какво чакахме ли? Щеше ни се Руденко да издаде аверчетата си. И то не кои да е, а най-достойните.
Изобщо не ни интересуваха нископоставените военни и мирните граждани, които по някакъв начин бяха свързани с армията и на които чевръстият полковник продаваше фалшиви документи във вид на заповеди за награди, заповеди за повишение, командировъчни, заповеди за уволнение и други такива документи, чийто списък беше доста дълъг.
Интересуваха ни „духовете“. Или по-точно посредниците, които чрез Руденко се сдобиваха с военни книжки и удостоверения за самоличност.
Този материал вече си заслужаваше усилията. За такива лудории като начало можехме да спипаме здраво за гушата въпросния другар, а чрез посредниците да стигнем право при ползвателите. Което за нас беше задача № 1…
След дългата делова закуска Руденко посети три места — градската управа, една нотариална кантора и един магазин за строителни материали в края на града.
Ние усърдно следвахме нашия герой, като на определени от Иванов интервали го предавахме в ръцете на втория екип в лицето на Лиза и Костя. По принцип можехме да не сме чак толкова предпазливи, тъй като Руденко се държеше съвсем свободно. Но след като командирът ни искаше следенето да се извършва по всички правила, значи всичко трябваше да става по този начин.