Петрушин и Вася настройваха антената на телевизора, който дежурният им даде, а Иванов и Костя обсъждаха как по-правилно да поднесат материала.
Но и двете групи се справяха трудно. Телената антена едва успяваше да хване два канала, но за сметка на това прекрасно ловеше всички разговори по радиостанциите на караула за охрана на дивизията и на дежурните стрелкови средства — бяха решили през нощта да не свалят подсилените части. А пък при Иванов и Костя се очерта ясна дилема.
От мотивацията веднага им стана ясно, че на Витя изобщо не му пука е какво се занимава отрядът, при положение че не работи по неговия персонален план.
Но в същото време той никога не би пропуснал възможността да залови чуждестранни диверсанти — още повече, ако са шпиони.
Затова, ако си спестяха част от информацията, резюмето му щеше да гласи нещо съвсем очевидно: „Това са си ваши проблеми — както сте се забъркали, тъй се и измъквайте. Аз какво общо имам с тази работа? И изобщо вие там или си правите каквото си щете, или сте станали много нагли, за да ме безпокоите за такива глупости!“.
А пък, ако му изпееха цялата истина такава, каквато си беше, реакцията му щеше да е еднозначна — конкретният Витя веднага щеше да надуши в очерталия се проблем недвусмислена чуждестранна миризма! Защото той просто не обръщаше внимание на никакви други аспекти. И отрядът щеше да е принуден тутакси да се захване с този проблем. По принцип нашите момци не бяха хаймани и нямаха нищо против да поработят, ако на хоризонта се очертаваше поне някакъв нищожен резултат… Но в този случай, както да въртиш и да сучеш, се очакваше в крайна сметка да стигнат до задънена улица…
Защото, първо, никой не вярваше, че Руденко наистина е шпионин или диверсант. Разбира се, ситуацията беше необяснима и преди това не се бяха сблъсквали с нищо подобно. Но рано или късно всичко тайно ставаше явно. Най-вероятно това беше някакво страшно недоразумение, чиято същност щеше да стане ясна още от резултатите през първите часове па разследването.
Второ, колкото и да се стараеше, Иванов тъй и не намери в цялата тази история нито една сламка, за която да се хване. Нямаше никаква информация, никакви предположения и никакви перспективи. Съществуваше само една версия и тя беше идиотска: Руденко бил внедрено лице от някакво чуждо разузнаване или много печен диверсант… А освен това трябваше да се има предвид, че щеше да им се наложи да работят рамо до рамо с обединената следствена група от московски експерти по особено важни дела, чието ниво на компетентност дори би било неприлично да се сравнява с това на местните спецове.
Тоест в крайна сметка щяха да стигнат до една толкова задънена улица, че не съществуваше абсолютно никаква надежда за какъвто и да било положителен резултат. А Иванов никога не се бе държал като шарлатанин и не беше свикнал да лъже началството и безпочвено да му обещава нечувани и невиждани успехи…
Ако пък представеха информацията съвсем общо, тъй че Витя хем да спаси отряда, хем да не изпадне в неудържимо настървение, просто беше невъзможно. Защото специалният представител беше умен и много педантичен човек и не би повярвал на скалъпени набързо оперативни басни. А освен това, като бивш чекист, беше и много компетентен по тази тема и задължително щеше да настоява да научи и най-малките подробности…
— Нищо не става — обобщи Костя, след като прехвърлиха всички варианти. — Или изобщо не бива да му се обаждаме, или трябва веднага да се предадем.
— Не може изобщо да не му се обадим — тутакси възрази Иванов. — При всички случаи аз ще трябва да се отчета за ситуацията. След като веднъж съм помолил да вдигнат всички наоколо накрак, сега ще трябва да обясня заради какво всъщност е настанала цялата тая суматоха. Тъй че в този случай мога да постъпя само по два начина — да се обадя и да премълча половината неща или да се обадя и пай-подробно да разкажа всичко. Защото, ако съобщя дори само една подробност, той няма да ме остави на мира, докато не се предам окончателно.