— Общо взето, имаме дилема — обобщи Костя. — Да не ангажираме Витя и да си останем следствени до края. Или да го ангажираме и да се захванем да вършим нещо абсолютно неясно…
— Сиреч нямаме никакви шансове — кимна Серьога. — Отсега се разбира, че тази работа е безсмислена.
— А пък според мен напразно си губите времето — намеси се Петрушин. — По-добре да копаем окопи, отколкото да седим зад гърба на караула и да чакаме, за да видим как ще свърши всичко това.
— И аз мисля така — подкрепи го Вася. — Обадете се и се предайте. И нека да намерим тоя посран шпионин. И аз така ще му съдера задника, че ще заприлича на британското знаме.
— Добре го рече… — Иванов изсумтя мрачно, завъртя глава и извади спътниковия си телефон. — Е, щом нямате възражения, помълчете пет минути. И изключете този ваш „скенер“! И без това не лови нещо друго освен радиостанциите…
Витя обичаше бодри, спретнати и стегнати хора. И казваше, че там, където се намираме, можем да газим до гушата в лайна и по цели дни да леем горчиви сълзи, но когато идваме да докладваме, трябва да сме избръснати, с чисти изгладени униформи и очите ни да греят от непобедим оптимизъм.
Иванов докладва с бодър глас, изпълнен с непробиваема увереност: „Всичко е наред, оправихме се, благодаря за помощта… Да, тук има и малко прясна информация, ако разполагате с две минути, мога да я споделя…“.
Витя винаги беше готов да поглъща пресни новини, защото работата му беше такава. Особено когато в гласа на подчинения му вибрираше умело стаено обещание за нещо изключително…
И той му разказа, че са се занимавали с разни незначителни неща, следили са един негодник, спипали го, хванали го и както би трябвало да се очаква, го гепили за гушата и го предали в местното военно контраразузнаване, което се намирало в тукашното охранявано градче на дивизията… Само дето в резултат на всичко това се появили единадесет трупа. А пък онзи тип и съучастниците му изчезнали.
— И таз добра! Всички до един ли са разстреляни?
— Ами, там е цялата работа, че не са ги разстреляли! Имат прободни рани в сърцето, нанесените удари са със снайперистка точност, един удар — един труп.
— Стига, бе?! И какво, след това най-спокойно са си отишли, така ли?
— Тръгнали са си и никой не ги е видял.
Витя моментално се възбуди и зададе една камара въпроси. Попита какъв е този тип, до какво е имал достъп, с какво се е занимавал, защо сме се заинтересували от него.
А Иванов съвсем лежерно, без да акцентува на каквото и да било, му обясни, че въпросният тип е имал достъп до документацията с всички степени на секретност, че е бил заподозрян в сътрудничество с „духовете“ и че е станало ясно, че живее доста нашироко неизвестно с какви пари. А веднага щом го заловили, е последвала ей тази непредсказуема реакция. Но това не било най-важното…
— А кое е? — съвсем се шашна Витя.
— Всъщност може и да не е най-важното, но е много Странно и на този етап не може да се обясни по никакъв начин…
И полковникът извади най-силния си коз — зверската гавра със семейството му въпреки липсата на каквато и да било, дори и съвсем незначителна, мотивация.
— Егаси… Вие поне разбирате ли с какво си имаме работа?! — Витя чак изпищя, тъй като моментално си направи изводите и дори не се наложи да го подтикват към тях.
— Ами, общо взето… Имаме някаква представа, но още осмисляме нещата. — На Иванов му стана неудобно и целият се покри с червени петна. — Нали знаете, че не всеки ден се сблъскваме с такива страхотии… Да постъпят по този начин, и то с цялото му семейство…
— С каква информация разполагаме? Имаме ли поне нещо?
— Ами, събрахме това-онова, записахме каквото можахме… Да, между другото, щях да забравя — когато претърсвахме вилата му, намерихме цял сандък с документи.
— Кой ги намери? Какви са тези документи?
— Ние ги намерихме, ние. А пък документите са… Ами… Абе, общо взето, с тях може да се легализира цял батальон диверсанти. Това е положението…
Полковникът окончателно се засрами, извади носната си кърпа, избърса изпотеното си чело, прехапа устна и завъртя глава.
— Какво да се прави… — подкрепи командира си Костя, като само мърдаше устни, без да издава нито звук. — Всичко е наред, не си го слагайте на сърцето…
— Значи така. — Витя беше делови човек и за броени секунди преминаваше от фазата на възбуда към делова активност и трезво осмисляне. — Значи вие смятате, че си имаме работа с резидент на чуждо разузнаване, така ли?