— Нe съм казал нищо подобно… — даде леко на заден Иванов. — Просто безпристрастно ви съобщих фактите. Но съгласете се, че ситуацията наистина е повече от странна…
— Добре, разбрах. Зарежете всичко и се заемете с тази работа. И помислете от каква помощ имате нужда и какви лостове трябва да се натиснат горе. Абе, знаете за какво говоря…
И на това място полковникът съвсем органично премина към същността на нещата. И обясни, че засега не им трябвало нищо и че щели да се справят с всичко сами, но нямало да е зле, ако решат един малък проблем. Само едно-две незначителни неща: в момента били арестувани, а утре щяла да пристигне обединена следствена група от експерти по особено важни дела и докато те се ориентират в ситуацията, отрядът вероятно щял да кисне в ареста най-малко една седмица. Тъй че и дума не можело да става за работа по горещите следи…
— Аха! — подсмихна се иронично Витя. — Трябваше да започнете с това, скъпи мой полковник. Значи без мен нищо няма да стане?
— Няма да стане — призна Иванов. — Без вас сме абсолютно загубени, вече съм ви го казвал, и то неведнъж.
— Щом е така, ще трябва да ме цените. — За секунда Витя изгуби благоразположението си. — Между другото… да не сте си измислили нещо? Да не би вие да сте се забъркали в някаква каша, от която сега аз трябва да ви измъквам, а пък онова, което ми разказахте, изобщо да не се е случвало в действителност?
— Разказах ви всичко така, както си е — увери го категорично полковникът. — Всеки факт може много лесно да бъде проверен — прослушайте записа… — Иванов знаеше, че Витя беше маниак и записваше всичките си разговори с няколко устройства. — Поставете задача на вашите хора и ще видите, че всяка подробност съответства на действителността. А освен това да не би някога да съм ви давал повод да ме подозирате в неискреност?
— Не, това никога не се е случвало. Просто ситуацията е повече от странна. Съгласен ли сте?
— Съгласен съм. А също така ви предупреждавам, че тази работа дори на пръв поглед е страшно сложна и шансовете ни са пренебрежимо малки.
— Няма значение, ще се справите. Вие сте най-добрите. Тъй… Ще се разпоредя за някои неща, ще събера информация и след това ще ви се обадя…
На специалния представител му бяха необходими точно дванадесет минути, за да овладее тази безизходна за отряда ситуация. И след точно толкова той се обади и се разпореди:
— Край, проблемът е решен. Съсредоточете се изцяло върху тази работа и не се разконцентрирайте с нищо друго. Докладвайте ми веднага за всяко развитие. Да, заповядах да продължат престоя ви с още една седмица и да ви дадат допълнителна стая за оперативни нужди. Всичко може да се случи, току-виж се наложило да дойде подкрепление. Тъй че се връщайте в „Заря“, починете си и утре сутринта влизате в бой!
— Един момент! Изглежда, не сте ме разбрали добре… Ние сме в ареста! Не можем да отидем никъде. В смисъл че, ако тръгнем, като нищо могат да ни застрелят при опит за бягство.
— Разбрах ви отлично. Потърпете още половин час, при вас ще дойде който трябва и ще ви обясни всичко. Това е, успех…
След двадесетина минути пристигнаха хората, които малко преди това делово заседаваха на площадката пред входа на злополучния център за свръзка — военният прокурор на гарнизона, командирът на дивизията и началникът на управлението на Федералната служба за сигурност.
Мъжете изглеждаха обезкуражени. Взираха се в Иванов, като че ли беше зъл шарлатанин, който се е съгласил да го изгорят жив, но в последния момент е измамил цялата честна публика. В очите на прокурора направо се четяха специфични и доста отдалечени от идеята за хуманизма чувства.
— Дръжте — изскрибуца прокурорът и подаде на Иванов една папка с машинка, в която имаше тесте попълнени бланки.
Иванов погледна и установи, че това са заповеди за всички незаконни действия, извършени от отряда. За следенето, за подслушването на телефоните, за задържането и за обиска. Всички бяха със задна дата и подписани по правилата.
— Свободни сте… — изломоти командирът на дивизията.
— Разпоредил съм се на караула.
— Ами колите?
— Колите ви са закарани на контролно-пропускателния пункт. Имате ли претенции?
— Нямаме.
— Прекрасно. Това е. Не смея да ви задържам повече.
— Моля ви да не го възприемате като нахалство… — усмихна се с демонстративна любезност главният местен чекист, поглеждайки към Иванов. — Разбира се, можете да не ми отговаряте… Но изгарям от любопитство да разбера с какво чак толкова се занимавате в моя град? И защо за вас се застъпиха от толкова високо място?