— Просто защитаваме родината — отвърна съвсем искрено полковникът. — Нали разбирате? Всички допускат грешки, все пак сме живи хора. Но тук ние не се занимаваме с разни глупости, както смятат някои, и не въртим разни интриги, само и само да ви навредим колкото се може повече… Просто си изпълняваме задълженията. Нали знаете, има една такава съвсем обикновена работа — да защитаваш родината.
— Да бе, да… — Прокурорът погледна мрачно Иванов и многозначително вирна пръст нагоре. — Нищо де, всяка протекция си намира майстора… Тъй че не ходете много надалеч. Утре ще пристигне екип от Москва, който ще разполага със съвсем други правомощия, а не като нас, от село… И той ще има един куп въпроси към вас. Тъй че не ви обещавам спокоен живот.
— Това за живота го зная-въздъхна тежко Иванов. — От утре нашият живот ще бъде толкова динамичен и непредсказуем, че не бих го пожелал дори на врага си…
ШЕСТА ГЛАВА
СЕРГЕЙ К0ЧЕРИГИН
Иди не знам си къде
6 ноември 2003 г., Пятигорск
Разбира се, Витя заслужаваше едно огромно благодаря за положените грижи, но допълнителната стая в хотела ни беше напълно излишна. И без това бяхме настанени доста комфортно — седем души се мъдрехме в четири луксозни стаи за двама. Лиза, като дама, се ширеше в самостоятелни покои. Нямаше смисъл да се изпраща подкрепление от базата и да пристига „бардакът“ — така наричахме бронираната разузнавателно-патрулна кола. Шофьорът й Саня Жук и братята Подгузни — праноршчиците от групата за битово осигуряване, по принцип не бяха лоши момчета, но можеха да бъдат използвани или само строго по предназначението си, или в приложния аспект на най-елементарни бойни задачи. Например да окажат подкрепа, стреляйки с картечниците от купола на „бардака“, да ни прикрият е бронираната кола от стрелковото оръжие на противника или да ги сложим на някоя допълнителна огнева точка в храсталаците на склона и да им връчим по един гранатомет. За това ставаха, с това можеха да се справят без проблеми…
Само че, преди да стреляш по някого с картечница и да го взривяваш с гранати, трябваше да го намериш… Сиреч налага се да се позанимаваш с оперативна работа. А нашите момци, които останаха в базата, изобщо не ставаха за такова нещо и затова не можеха съществено да коригират ситуацията. А това означаваше, че нямаше причина да ги викаме. Защо трябваше да се размотават напразно?
И щеше да е по-добре, ако вместо допълнителни покои, специалният представител ни беше подхвърлил някаква идея. Не, не да отговори на изначалния руски въпрос, защото ние и без него знаехме какво да правим. И нямаше какво да му мислим, а трябваше да действаме. В смисъл да търсим. По двадесет и четири часа в денонощието с цялото възможно напрежение на силите и уменията ни.
Но имахме нужда от друга идея: откъде да започнем…
А заедно с идеята нямаше да е зле, ако ни подадеше и онова тъничко крайче на въпросната пътеводна нишка, от която след това можеше да се размотае цялото кълбо. Или поне да ни намекне къде бихме могли да го дирим…
За жалост, дори да имаше огромно желание, Витя не можеше да ни даде нищо подобно. Защото беше далеч и се занимаваше със съвсем други неща. Важни и държавни. А всички ние бяхме тук и наблюдавахме процеса от максимално къса дистанция; както се казва — „на живо“. Вярно, като се има предвид какво видяхме в дома на Руденко, това определение смело можеше да бъде оспорено… Да, наистина наблюдавахме, но сетне ги изпуснахме до един, издънихме се и на всичкото отгоре се оказахме едва ли не главните виновници за цялата тази каша…
Тъй че ние пристигнахме в „Заря“, пооправихме външния си вид и се събрахме в покоите на Иванов и Глебич на вечерно заседание. Въпреки тежкия ден, който стовари върху отряда огромно напрежение както в психически, така и във физически план, всички бяха настроени моментално да направят нещо: да хукнат нанякъде, да наблюдават и да подслушват, да слагат постове тук и там и изобщо да свършат всичко това много бързо, на бегом… Поседяхме около половин час и си поговорихме, обсъждайки информацията, с която разполагахме… И желанието на всички ни тутакси да се захванем с нещо полезно, се изпари с различна скорост. Пръв се спихна Костя Воронцов, който беше най-съобразителният измежду нас; след това погледът на Лиза стана равнодушен и сънен и тя започна да се прозява, а след нея и Глебич малко се понатъжи…