Когато двамата с Вася поехме обекта за пореден път, стана ясно, че той вече не възнамерява да ходи никъде и си тръгва към къщи.
— Днес май е подранил — погледна часовника си Вася. Беше един и половина. — Измързеливил се е мръсникът…
Докладвахме по радиостанцията за пристигането на обекта на крайната точка и по навик застанахме на кръстовището на улиците „Урицки“ и „Юбилейна“. Разстоянието от нас до къщата на Руденко беше седемдесет метра, имахме пряка видимост, а алибито ни да висим тук, беше съвсем прилично, тъй като наблизо имаше магазин и спрелите на това място коли бяха нещо нормално.
— Стигнахме — докладва след известно време Костя.
Той и Лиза стояха на булевард „Калинин“, на километър оттук, горе-долу по средата между завоя на „Юбилейна“ и изхода от града към Кавказкото шосе. Задачата им беше проста — да следят откъде идват всички превозни средства, които завиват към нас, на „Юбилейна“. Но колите, които завиваха, не бяха чак толкова много, тъй че на втората двойка не й се налагаше да се напряга особено.
Автомобилите, които идваха ог града, не ни интересуваха, а само тези, дето се задаваха по Кавказкото шосе откъм Налчик. Защото това беше посоката, от която можеха да се появят хипотетичните ни посредници…
— Ясно — отвърна Иванов. — Това е, момчета, действаме както винаги. Внимавайте и недейте да дремете!
Иванов, Глебич и Петрушин бяха на стационар. Сутрин микробусът им отиваше на улица „Елбруска“, която беше паралелна на „Юбилейна“, спираше до телефонната шахта, Глебич се впиваше в кутията с чифта на Руденко и до вечерта записвахме всички разговори на полковника по жиците. Естествено, и дума не можеше да става за никакво разрешение. Какво ти разрешение, майната му! Вършехме всичко сами, по собствено усмотрение — пълен авантюризъм. Жалко че не можехме да подслушваме мобилния телефон на обекта. Защото за това беше необходима протекцията на специалния представител или помощта на моите колеги. Но тъй като ние се занимавахме с тази рутинна дейност изцяло по наша лична инициатива, беше неудобно и сложно да безпокоим големите клечки за такава дреболия. Тъй като заради това сетне задължително щеше да се наложи да се отблагодаряваме с информация или с някаква работа в тяхна полза…
Както винаги, нашият пост се занимаваше със скучното наблюдение на къщата на обекта. Излапахме най-спокойно поничките с месо, дето пътьом си купихме от пазара, изпихме по един пакет мляко и хвърлихме ези-тура, за да решим кой ще бодърства пръв.
Падна се да бодърствам аз.
— Край, за днес работата свърши. — Вася се премести на задната седалка, измъкна одеялото изпод нея и започна методически правилно да се подготвя за сън. — За три часа нищо няма да стане, мога да се хвана на бас. А когато дойде ред за моята смяна, тъкмо ще започне да се стъмнява… Сиреч вече няма да е целесъобразно наблюдението да продължи. Както сочи практиката, всички делови посетители идват при Руденко до шест часа вечерта, тоест в работно време. Или искат да са свободни след това, или спазват някакъв регламент — иди и ги разбери, ако можеш…
Но само след половин час се оказа, че Вася е сгрешил в прогнозите си.
Костя докладва:
— Вносна кола. Идва откъм града.
До къщата на Руденко спря един съвсем нов джип „Нисан“. Не подаде никакви сигнали и никой не слезе от него… Интересна работа! Скоро на портичката се появи самият домакин с наметнато на раменете яке и влезе в колата.
— Ставай — сръгах Вася, докладвах на Иванов за ситуацията и съобщих номера на автомобила.
— Не поеха ли нанякъде? — уточни Иванов.
— Стоят и не мърдат.
— Шести, обади се.
— Слушам — разнесе се в радиостанцията гласът на Лиза.
— Проучи го чрез твоите хора.
— Разбрано.
— Готовност номер едно — разпореди се Иванов. — Засега набюдавайте. Трябва да помисля…
Да сега нашият вожд беше изправен пред дилема от серията "да го заловим или да не го заловим". Беше ясно, че след като домакинът излезе лично и се качи в колата, значи посетителите са важни. Но се притесняваше да покани тези важни особи в дома си. За една седмица наблюдение такова нещо не се бе случвало. И какъв беше изводът?
— Спрели са удобно, близо са до портала — одобри Вася, опипвайки кобура под мишницата си. — Нашите ще се засилят с микробуса по пресечката и ще се забият в тях отстрани. Четирите врати ще се скапят и можем да ги изловим като слепи котета…