Но от друга страна, беше възможно това да не са хората, дето чакахме. Щяхме да се стоварим отгоре им, да ги спипаме и да се окаже, че са някакви местни търгаши. Голям смях щеше да падне! Щяхме да изплашим Руденко и цялата работа щеше да иде по дяволите…
В момента Лиза се обаждаше на колегите си, за да установят чрез тяхната база данни чий е номерът на колата. Ако не успееше да свърши това до края на разговора им — в смисъл до момента, в който „гостите“ благоволяха да си тръгнат, — щеше да ни се наложи да ги сподирим и да ги проследим. Което означава, че и двата екипа щяха да изоставят главния обект. А току-виж точно в този момент главният обект реши да хукне нанякъде. Ха сега стой и мисли…
— Колата е на собственика на местния магазин за резервни части на коли — докладва Лиза след няколко минути. — Арменец е, не е задържан и не е осъждан…
Е, слава богу, можехме да се отпуснем. Посредниците сигурно щяха да дойдат със своя кола. Защото да крадеш автомобил само за да се срещнеш с Руденко, беше глупост. Просто не си струваше усилията.
— Продължаваме нататък. — Вася отново се мушна под одеялото. — Само си изгубихме времето с тия…
Някъде след около час отново се разнесе гласът на Костя, който докладва:
— „Лада“. Откъм града…
Вася измърмори недоволно нещо и се зави презглава.
— Може да не идва при нас — успокоих бойния си побратим. — Сигурно просто минава по улицата…
Към двора на къщата се приближи една разнебитена бричка с неустановим цвят и спря пред портичката.
— Само че не е така, идва при нас… Днес май има доста притеснителна делова активност…
От колата слязоха двама мъже, позвъниха на вратата и зачакаха.
Взех бинокъла и погледнах. Мъжете бяха млади, със селска външност-дрехите им бяха евтини, имаха типични славянски физиономии, които явно не бяха обременени от силен интелект. Пристъпяха притеснено от крак на крак, сякаш бяха дошли да засвидетелстват почит на големия чичко, а единият държеше в ръката си плик, в който тутакси се различиха очертанията на две бутилки.
— Какво става? — поинтересува се изпод одеялото Вася.
— По принцип е странно — споделих аз съображенията си. — Дойдоха двама младежи. По всичко личи, че току-що са се уволнили… — Припомням, че беше ноември, течеше масово уволнение от казармата и кадровиците бяха затрупани с работа. — Само не мога да разбера защо са се довлекли в дома му. Той решава проблеми в дома си само със сериозни хора…
Портичката се отвори, появи се Руденко и пусна младежите да влязат. Те се задържаха там съвсем малко, излязоха без торбичката и не бяха удостоени с изпращане до колата. За всеки случай ги заснех с камерата. Не че бях забелязал нещо подозрително, просто спазвах инструкциите. Трябваше да заснемаме всички посетители, а пък сетне щяхме да уточняваме нещата. А за това, че се бяха довлекли в дома му, имаше един куп съвсем логични обяснения.
— Най-вероятно са някакви писарушки от щаба — предположих аз. — Или някакви разсилни за обща употреба. Уволнили са се по-рано и са дошли да се отблагодарят.
— Тилови плъхове! — изказа се Вася изпод одеялото. — А нормалните момчета киснат в окопите до Нова година…
Не минаха и петнадесет минути и моята радиостанция изстреля специфично многозначителния глас на Костя:
— A тези идват от шосето…
Пред двора на Руденко спря един „Мерцедес 300“. Hoмерът му не се виждаше, защото целият беше омазан с кал.
— Опа-ля… — Вася изпълзя изпод одеялото, без изобщо да го подканят, и се премести на предната седалка. — Ето ги сладурчетата…
— Какво става при теб, седми? — попита настоятелно Иванов.
— Един момент…
Сега трябваше да се постараем безпогрешно да определим кой кой е. Дадох камерата на Вася и му посочих с пръст към обекта — момчето не снимаше по-зле от мен. А пък аз взех бинокъла…
През предните врати на мерцедеса едновременно излязоха двама кавказци. Бяха на средна възраст и доста здрави на вид…
Единият тръгна към портичката и започна да звъни, а другият непрекъснато се озърташе на всички страни. Стори ми се, че го правеше крадешком и тревожно… И изобщо, откакто наблюдавахме обекта, това беше първата кола, която идваше откъм Кавказкото шосе…
— Да не си заспал, седми?
— Какво има да му мислим? — сви рамене Вася. — Те са, главата си залагам.
Руденко се показа на портичката. През бинокъла забелязах, че щом видя кой е дошъл при него, физиономията му леко се промени. Полковникът поздрави бързешком гостите и тримата влязоха в мерцедеса.