Трябва ли да обяснявам защо шофьорът беше мой? Беше достатъчно само да изляза от колата, и шофьорът щеше да е насреща ми. Само че на Вася му се налагаше да заобиколи автомобила от другата страна. Но това не представляваше проблем за него, защото той беше малко по-чевръст от мен и щеше да се справи светкавично.
Последвах примера на бойния си побратим, изстрелях се енергично от купето и се втурнах към предната лява врата на мерцедеса. Дори не извадих пистолета си, защото в момента бяхме в действие и трябваше да използваме правилно секундите, които благоприятното стечение на обстоятелствата ни предостави.
Оръжието само пречи, когато трябва да заловиш противника жив. И не „по възможност жив“, а със сигурност жив и с ума си, сиреч да не е откачил от ужас и болка и да е в състояние да отговаря ясно на въпросите. Защото, когато пистолетът е в ръцете ти, той притежава магическа власт и ти диктува модел на поведение в екстремална ситуация. И вместо да треснеш противника по тиквата и умело да го притиснеш, ти започваш да му забиваш дулото в тила и да му дрънкаш излишни приказки. Така едната ти ръка със сигурност е заета, макар че нямаш намерение да стреляш. А пък е дръжката на пистолета би могъл да го удариш само ако държиш някакъв тежък револвер и в никакъв случай, ако стискаш изящна играчка от сорта на ППС[18]… Добре би било, ако в този случай обектът ти е лаик, защото тогава, образно казано, можеш да го заловиш с хитрост. Но ако противникът ти е опитен боец, че на това отгоре и въоръжен, в подобна ситуация ще се озовеш в ролята на нещо като еднорък инвалид. Защото ще изпуснеш първите секунди на неминуемия шок… И общо взето, последствията от подобно изпълнение могат да се окажат изключително печални за теб…
Така че, ако не знаеш кого залавяш, най-добре е да го смяташ за опитен боец. Това гласеше основното правило на Петрушин: „Смятай врага за равен на себе си, докато не се убедиш, че е мъртъв“.
Затова дори не извадих пистолета. Просто в този момент сръчните ръце бяха по-важни.
Както става често в такива случаи, когато се застраховаш от всички страни, после се оказва, че е можело да минеш и без това. И обратното — ако не си предприел необходимите мерки, разчитайки на късмета си, задължително ще си навлечеш неприятности…
Общо взето, оказа се, че нашите момци изобщо не са никакви бойци. И ние сколасахме да ги вържем, да ги претърсим и тутакси да установим самоличността им, докато те тъй и не успяха да излязат от шоковото си състояние. Макар че не ги бяхме цапардосали чак толкова силно и въобще не действахме с мълниеносна бързина, понеже вратата от лявата страна се бе заклещила, та се наложи да изгубя доста време с шофьора.
Сега ще ви докладвам за самоличността им. И веднага ще кажа, че това изобщо не бяха дагестанците, които всички издирваха. Ако си спомняте, те бяха доста едри мъже над четиридесетте. А тези момчета бяха съвсем млади, единият имаше средно телосложение, а другият дори беше изящен. От пръв поглед ставаше ясно, че не са съвсем чисти руснаци, но бяха облечени доста прилично и дори бих казал — стилно. Даже имаха модерни прически. Изглеждаха като същински лустросани градски хаймани.
Не носеха оръжие и нямаха дори ножове, но разполагаха с немски комплект дърводелски инструменти, с два японски фенера и с един електромагнитен скенер за разчитане на кода на автомобилни аларми. Интересна работа!
Носеха и паспортите си. Прегледахме ги и установихме, че единият е ингушет, а другият — азербайджанец. И двамата имаха адресна регистрация в Минводи.
Първите деветдесет секунди от запознанството ни излетяха като един миг. Момчетата бяха здраво завързани с въжета за парашути и обстановката на този етап не предизвикваше никакви опасения, тъй като не само че не стреляха над главите ни, а и изобщо на улицата цареше такава тишина, сякаш всички бяха измрели. Или никой не беше чул нищо — въпреки че ударът на двете коли беше страхотен, пък и преди това буксувахме, вдигайки оглушителен шум, — или по тези места не беше прието да се интересуват от онова, което става по улиците…
Докладвахме бързичко на Иванов и се захванахме за работа. Трябваше да си поговорим с момчетата много подробно, докато не се бяха опомнили. И както бе прието да се постъпва в такива ситуации, решихме за всеки случай да се евакуираме от местопроизшествието. Вася взе трофейното фенерче и отиде да огледа обекта. А в това време аз останах да пазя нашите приятели.
— Празно е — съобщи Вася след минута. — А тая колиба със сигурност скоро ще падне. На двора няма нищо. Хайде…
Вкарахме джипа и мерцедеса в двора, настанихме нашите приятели по задник право на земята и започнахме да си говорим с тях. Вася светеше с фенерчето в лицата им и държеше ножа близо до физиономиите им, за да го виждат.
18
Специален самозареждащ се пистолет за патрони СП-4 за безшумна и безпламенна стрелба. — Б. а.