Преди началото на процедурата ги предупредих:
— Ако ни се стори, че лъжете, ще започнем лека-полека да ви колим. Отговаряйте бързо, без да се замисляте. Ако се колебаете, ще смятаме това за опит да излъжете…
И започнахме. Няма да ви описвам метода на експресния разпит, защото той е стар и отдавна е усъвършенстван във всевъзможни въобразими и невъобразими ситуации. Само ще кажа, че смисълът му се свежда до това да измъкнеш колкото се може повече информация от току-що заловения пленник, докато все още не се е окопитил и не е започнал да мисли рационално.
Добре че Петрушин не беше с нас. Защото този вълкодав бе обучен да разпитва специалисти по военно дело, сиреч хора, които са готови на всичко. Затова, когато по някакво чудовищно недоразумение в ръцете му се озоваваха цивилни лица или някакви не съвсем истински военни, които не бяха подготвени за такова отношение, последствията бяха възможно най-ужасните. Спомням си един случай, в който един такъв не съвсем истински военен, когото бяхме спипали, полудя, а друг умря от разрив на сърцето. Не преувеличавам, точно така се случи в действителност!
Но ние не бяхме такива хора. Ние бяхме много по-меки и по-добри. Затова аз задавах бързо въпросите, а Вася повдигаше с острието на ножа си ноздрите ту на единия, ту на другия ми събеседник, редувайки ги в зависимост от това към кого адресирах въпроса. А когато единият малко се позабави с отговора, детето на природата порна нежно бедрото му. И го освети с фенерчето, та момчетата да видят резултатите. Беше вкарал острието на не повече от сантиметър, но и това бе достатъчно, за да постигнем пълен консенсус и крайна искреност.
И ето какво научихме за самоличността им. Момчетата бяха професионални крадци на коли с чисти биографии — не бяха осъждани нито веднъж, никога не бяха арестувани и в живота си не бяха докосвали оръжие. Бяха кореняци от Минводи.
А ето какво разбрахме и за онова, което вършеха тук. Нещата бяха много прости. Обадил им се един „браточка“ и им казал: „Има една кола, спешно е, намира се еди-къде си, отидете там“. И те дошли. Уж всичко било както обикновено, но изведнъж — на ти сега! Както се казва, „внезапно и изневиделица“…
Ясно. А с какво бяха дошли и как се бяха промъкнали през постовете?
Пристигнали със своето „Ауди“ и го спрели в пресечката в началото на улицата. Само че не разбираха защо се чудим как са се промъкнали през постовете. Тук те познавали всички ченгета по име, тъй като работели на това място отдавна. Да, на постовете ги спирали и им обяснявали, че търсят някакви лоши дагестанци. Само че те не били дагестанци и още по-малко били лоши!
Попитахме ги какъв е тоя „браточка“ и срещу каква отплата им е съобщил за тази кола.
„Браточката“ бил свястно момче, също не бил съден, бил ингушет и се казвал Султан Муратов. Баща му бил уважаван човек по тези места и се ползвал с авторитет. Султан имал работилница за автомобили и също се занимавал с коли… „Ох, не се изразихме правилно, просто се занимава е коли, няма никакво „също“.
Ясно. Попитахме ги какви са условията на сделката им. Едва ли им е съобщил за колата просто ей така. И откъде е разбрал за нея?
Султан не им обяснил откъде е разбрал за мерцедеса. Само им споменал, че автомобилът е забъркан в много кофти неща, затова не бива да го прекарват през постовете. Но това не било проблем за тях, тъй като те отдавна били наясно с всички маршрути. И понеже мерцедесът бил страшно нахендрен, Султан искал за него само пет хиляди и да скрият стоката.
Стоката ли? Каква е тая стока? Къде е? Стоката била в багажника… На това място момчетата малко се позапънаха и някак странно посърнаха. А Вася се покашля недоволно и свали острието на ножа до бедрото на ранения младеж…
В този момент в началото па улицата се разнесе бръмчене на мотор, а след няколко секунди се появиха и светлините на фарове.
Казано накратко, нашите дойдоха. Бързо пристигнаха, явно бяха карали като луди. И понеже бяха само трима, тъй като Глебич беше взел за заложник командира на местния милиционерски отряд със специално предназначение, те дойдоха с верния микробус. А капризната камионетка бяха оставили в санаториума.
— И кого трябва да разпитаме тук? — попита кръвожадно Петрушин, навивайки ръкавите си в движение.
— Вече няма нужда — побързах да разочаровам бойния си побратим. — И без това сме наясно с всичко…
Иванов изслуша доклада ни и ни благодари за добре свършената работа. Полковникът пребиваваше в състояние на радостна възбуда, защото бяхме заловили момчетата чисто и без аварии. А понякога този процес протичаше доста по-различно, само че в нашата и без това тежка ситуация подобен развой криеше опасности от усложнения. Но сега бяхме докопали някаква нишка, нещата бяха помръднали от мъртвата точка и можеше да се действа.