— Трябва да помислим как ще е най-добре да си поговорим с този Султан. — Иванов сбърчи чело точно за секунда.
— Ще ни трябва някаква помощ. Аха… Тъй… Е, май няма да минем без аверчето на Глебич.
Полковникът веднага се обади на Глебич. До полунощ имаше доста време и съществуваше известна надежда.
Наистина се оказа, че Глебич все още не е много пиян. Иванов му обясни, че има нужда от помощ — да настани някъде двама задържани до сутринта, естествено, без да бъдат регистрирани, защото за всички регистрирани тутакси докладваха на следствения екип от Москва. Трябваше и да ни прикрие, докато извършваме едно частно посещение на еди-какъв си адрес.
Глебич се посъветва набързо с командира на милиционерския отряд със специално предназначение и обяви, че ще направи каквото трябва и че няма да има никакви проблеми.
— Прекрасно. — Очевидно Иванов не очакваше друг резултат и затова не заподскача от радост. — Хайде да се срещнем след четиридесет минути близо до еди-кой си адрес…
— Нали уж уредихме нещата. И сега просто ще се разходим до този Султан и ще си поговорим… Има ли някакви възражения?
— По принцип най-правилно би било да ги предадем на московските следователи по особено важни дела. — Костя посочи с глава към крадците на автомобили. — А в отговор те ще ни обикнат и сетне ще споделят с нас малко информация за резултатите от разследването. Защото иначе пак ще излезе, че сме се отдали на авантюризъм…
— За това не споря — съгласи се Иванов. — Но че ще споделят нещо с нас, много силно се съмнявам. От къде на къде ще го споделят?! Че какви сме им ние? Така че веднага щом им предадем тези момчета и им съобщим информацията, те ще ни избутат настрани.
— Че какъв е проблемът? — намеси се Петрушин. — Щом трябва, ще им ги дадем. Но първо ще отидем при Султан. А пък до сутринта има страшно много време, тъй че…
— И това е вярно — одобри полковникът. — Ще си поговорим с този Султан и дори той да няма нищо общо с това, ще разберем откъде се е взела тази кола и стоката… Един момент… А каква е тази стока? Видяхте ли?
— Тъкмо се канехме да я огледаме, и вие дойдохте. — Вася извади ключа от вратата и отиде да отвори багажника. — Тъй, и какво има тук…
— Леле, егаси… — промърмори Петрушин, който осветяваше багажника с фенерчето иззад рамото на Вася.
Да, стоката беше малко странна…
Казано накратко, в багажника, сгънат на три, се мъдреше трупът на полковник Руденко. На лицето на „най-важния шпионин“ като на посмъртна гипсова отливка ясно бе застинала гримаса на невероятно изумление…
Е, какво мога да ви река? Ако ви кажа, че този труп, който най-ненадейно се стовари на главите ни, огорчи Иванов, това би означавало страшно да елементаризирам ситуацията.
Полковникът буквално изпадна в транс. Клекна, облегна гръб на багажника па мерцедеса, подпря брадичка с дясната си ръка, мушна лявата под мишницата си и се вторачи в една точка право пред себе си. Сиреч затвори се. И не биваше да го безпокоим!
— Аха… — Петрушин се възползва от оперативната пауза, сграбчи пленниците за яките и ги помъкна към къщата. А в движение подхвърли делово на Вася: — В жабката на микробуса има лепенка, донеси я тук. Вземи и фенерчето…
След минута полковникът се опита да се окопити и започна да мисли откъслечно на глас под акомпанимента на скръбното мълчание, което се разнасяше от изоставената къща.
— Добре че вече докладвах на Витя. Разполагаме с едно денонощие… Аха…
Ще преведа какво означаваше това — че до утрешния вечерен доклад разполагахме с едно денонощие, за да работим в рамките на версията „Руденко е най-важният шпионин“. А след това щеше да се наложи да докладваме, че шпионинът е мъртъв и следователно версията е невярна, както вече стана ясно. Като на това отгоре трябваше да помислим как но-умело да извъртим доклада така, че да пропуснем момента, в който сме намерили трупа. Защото, ако се разбереше, че цяло денонощие сме водили началството за носа, на някои хора щеше да им стане толкова зле, че ни обземаше страх дори само да си го представим!
— Значи това все пак са били онези дагестанци? Колата е тяхна…
В този случай няма нужда да ви превеждам. Излизаше, че главните негодници бяха дагестанците. Бяха изклали всички и бяха напуснали дивизията, прикривайки се с полковника. Ама че чевръсти хора, това направо беше невероятно! Все едно че бяха трима васевци, нанизани на един ключодържател. И бяха успели да свършат всичко…