Вариантът беше много прост — ние влизаме по обичайния начин, а те минават по паралелната улица, застават зад къщата и прикриват абсолютно всички. Според тях това щяло да е страхотно, защото по време на хайки и други планови мероприятия всички тиквеници хуквали да бягат през задните дворове. И тогава щели да се натъкнат на стрелбата от близко разстояние.
Иванов одобри това, но Петрушин и Вася се подсмихнаха накриво. Защото тиквениците може и да постъпваха така, ала не и нормалните „духове“. Заклещени изневиделица, те първо очистваха хората, които са влезли в двора, и чак след това изчезваха, и то винаги през главния вход. Понеже пред главния вход всички вече бяха мъртви, а отзад със сигурност имаше прикритие.
Костя не се усмихна, но възрази срещу тиловата позиция, когато замина автобусът на милиционерските специални части. В него имаше само четирима души — командира, двама бойци и шофьора…
— Ама че хитри момчета — рече Костя. — Ще им се хем оная работа там, хем душата в рая…
И веднага обясни какво искаше да каже. Неслучайно техният командир пеел дитирамби за местните. Явно поддържал някакви връзки с тях и сега не искал да го виждат в качеството му на агресор. И си мислел следното: „В тая къща и без това няма нищо престъпно и няма да има нужда от моите бойци, а пък ако тези гастрольори случайно обидят някого, аз няма да имам нищо общо с това“.
— И правилно си мисли — обобщи Иванов. — Защото ние не сме местни. А той трябва да живее тук. И изобщо ще ви помоля да няма излишни грубиянства…
И чак след това полковникът се обади на председателя на комисията Власов и му съобщи какви са резултатите от работата ни. Каза му, че отрядът току-що спипал мерцедеса на онези дагестанци, а заедно с него и двама крадци на коли, които може би са свързани по някакъв начин със самите заподозрени. Местопроизшествието се охранявало и той можел да изпрати хората си. А пък Иванов скоро щял да дойде при него. Някъде след около половин час. Щял да се отбие на едно място и да уточни някои неща, а след това да му разкаже какво точно е станало.
— Да, разбира се, че се стараем, така е… Не, няма защо.
Нали това ни е работата. Добре, ще дойда… Не, там няма нищо особено, просто трябва да уточня нещо… Ами след около четиридесет минути…
— Е, сега вече можем да си поговорим спокойно — въздъхна с облекчение Иванов и погледна към фосфоресциращия циферблат на командирския си часовник. — Имаме достатъчно време, тъй че няма да бързаме. И ще извършим всичко професионално и прецизно…
След две минути бойците от специалните части на милицията съобщиха по радиостанцията, че са заели позиции. Те имаха същите радиостанции „Кенууд“ като нашите, тъй че само съвместихме честотите им. А след това ние тръгнахме към портала на къщата.
Докато звъняхме, се огледахме. Имотът беше заобиколен от висока тухлена ограда, върху която стърчаха остриета във вид на старинни копия. Имаше и стоманен портал, боядисан в цветовете на джихада. Дворът беше много дълъг, а малко встрани, близо до съседния имот, се виждаше метален покрив с един скат. Явно това беше въпросната работилница за коли…
След минута ни отвори един младеж с приятна външност. На възраст беше малко над двайсетте, беше среден на ръст и строен. Очевидно не ни очакваше. А щом ни зърна, зяпна от почуда и застина като препариран.
— Вие ли сте Султан?
— Аз съм…
— Идваме по работа. На вратата ли ще говорим, или ще пи пуснеш да влезем в двора?
— Влезте…
Иванов, Костя и аз влязохме… Петрушин и Вася останаха до портичката на улицата, а пък Глебич изобщо не слезе от микробуса и каза, че ще ни прикрива от прозореца му, тъй като страшно смърди на алкохол. Защото знае ли човек какво може да стане… Тези хора като нищо можели да надраскат жалба, че дошлите да ги проверяват военни са били пияни!
Костя стоеше зад нас. Ние разговаряхме, а той мълчеше, наблюдаваше отстрани и преценяваше ситуацията. Задачата му беше обичайна — да определи степента на ангажираност на обекта с процеса, от който се интересувахме, и да издаде присъдата си.
Къщата беше голяма, первазите на прозорците бяха разположени на височина над човешки бой, а дворът беше толкова обширен, че ставаше за футболно игрище. Навсякъде имаше външни лампи в старинен стил и беше светло като ден. Личеше си, че в този имот нямаха проблеми с електричеството. Да, виждаше се и онази работилница за автомобили, в която Султан „просто“ се занимаваше с коли… Намираше се на петдесетина метра от тях. Добре се бяха уредили хората…