Но причината не бяхме ние, а това, че ставаше дума за природно явление. За нормално явление, ако зад прозореца се е стаил обучен воин, който се кани малко да постреля. Защото е по-удобно първо да счупиш стъклото с приклада и чак след това да откриеш огън. Процедурата отнема само някаква си секунда, а при обичайния шок от внезапното нападение тази секунда като че ли не играе роля…
Двамата с Вася се метнахме като щуки след по-опитните си другари и се залепихме за стената под прозорците.
И в същия миг проехтяха три дълги откоса, чиито изстрели самоотвержено се застъпваха, и насякоха пространството на двора…
Но със закъснение. На мястото, където стояхме допреди миг, разцъфнаха мрачни фонтанчета от асфалт и натрошени камънаци. Султан силно извика и падна на колене… Веднага след като откосите секнаха от прозорците полетяха две релефни зелени яйца и тупнаха на двора. И като пъргави топчици изпружинираха върху асфалта, подскокнаха два пъти и се търкулнаха едновременно към Султан, който се олюляваше на място, вкопчил ръце в десния си крак.
— Показаха ни един голям! Втасахме я… — изрече съвсем ясно Вася, притисна се в асфалта и закри главата си с ръце…
Да, в случая нямаше никакъв друг вариант. Въпреки че бяхме залегнали, когато двете гранати Ф-1 избухнеха на петнадесетина метра, хубавичко щяха да ни наредят до един! А вече не можеше да се предприеме нищо в тези два мига, които оставаха до взрива… Началото на военните действия завари Арсен на по-малко от десетина метра от пас. Той погледна за миг към сина си, а сетне се стрелна към него като тежък ястреб, отблъсна го встрани и ядосано измърмори на своя си език:
— Ама че си кьопав…
А след това сграбчи гранатите в шепи и се хвърли по корем върху тях…
Разказвам всичко това много дълго, тъй като го виждах като на забавен каданс или като в някакъв страшен безкраен сън. Но е ясно, че в действителност нещата продължиха около три секунди. Защото фитилът гори четири секунди, от които трябва да извадим времето за хвърляне на гранатата, тъй че пресметнете сами…
Взривът прозвуча някак глухо…
Бяхме свикнали гранатите да се взривяват шумно, но този път това стана много различно и дори ушите ни не кънтяха, а познатата ни временна глухота, която настъпваше след взрива, сега като че ли беше по-лека и ненатрапчива… Обгърна ме гореща вълна с някакви лепкави пръски, а на главата ми пльосна нещо топло…
На ти сега! Петрушин и Вася се надигнаха, хвърлиха едновременно по една граната през прозорците и с всичка сила се втурнаха към вратата на къщата.
Аз ги последвах, приведен. А Иванов и Костя продължаваха да лежат, премигвайки стъписано с очи, и да размазват по лицата си онова, което дохвърча от Арсен…
Ду-дум!!!
Този път взривът беше нормален и макар да избухна в къщата, прозвуча силно и екливо. Прозорците дружно стовариха на двора остатъците си от стъкла и парчета от рамки… А от къщата се разнесе изпълнен с болка вопъл.
Всъщност аз чух вопъла вече вътре. Но звукът от взрива още не бе успял да премине в екот, когато Петрушин нахлу, а ние връхлетяхме след него, като по навик си разпределихме сектора.
В хола, или в гостната, имаше трима души. Единият от тях все още беше жив и демонстрираше това, издавайки истерични вопли. Вася го доуби с изстрел в главата, а в това време аз последвах Петрушин, който се придвижваше със ситни крачки по дългия коридор към съседната стая.
Най-неочаквано Петрушин отскочи рязко назад и ме повали на пода с мощния си гръб…
И в същия миг над главите ни изтрещя оглушителен откос.
Пистолетът в ръцете на Петрушин едва забележимо подскочи три пъти и силуетът в дъното на коридора се стовари на пода.
— Стига си се търкалял тук, напред!
Щом трябваше да вървим напред, значи щяхме да го направим… Още не бяхме успели да стигнем до дъното на коридора, когато в началото му, на мястото, където завиваше към кухнята, стената започна да бълва големи парчета мазилка, сякаш някакъв полудял миньор усърдно я налагаше с кирка.
А откъм улицата, от страната на градинката, се разнасяха равномерни откоси на картечници. Чевръстите бойци от специалните части на милицията бяха съзрели нещо и тутакси се бяха задействали.
Не биваше да вървим в тази посока, както всъщност не биваше да се движим и по целия коридор, затова взехме Вася и пълзешком се върнахме на двора.
Бойците от специалните части на милицията стреляха, докато патроните им свършиха, и цялата тази благодат продължи не по-малко от минута и половина.
А след това настъпи пълна тишина…