Иванов се свърза с тях. Докато стреляха, те не му отговаряха, тъй като явно нямаха време за това. Полковникът ги помоли да престанат да се забавляват. Момчетата му обещаха, че повече няма да правят така.
Ние заобиколихме къщата и в женската част открихме три жени и две момичета на възраст между десет и дванадесет години. Едното момиче беше одраскано по ръката, явно го бе улучил случаен куршум. Жените го бяха бинтовали сами и въпреки общоприетите традиции, вършеха всичко мълчешком, без да пищят, и само гледаха с убийствена, почти физически осезаема омраза…
Никой от „гостите“ на Муратови не си беше отишъл. Те бяха петима и всички бяха умрели от естествена за муджахидините смърт. Един от тях, явно най-чевръстият, се бе опитал да изскочи през прозореца на кухнята и да хукне към съседната улица, но бойците от специалните части на милицията бяха стреляли точно по него. И го бяха направили на решето…
След това започна обичайната за такива случаи суетня. Султан виеше на двора, застанал на колене пред разкъсаното тяло на баща си. Именно виеше — правеше го истерично, тънко и с такава болка, че чак трънки да те побият.
Иванов се обаждаше на някого по мобилния си телефон. Сигурно разказваше на Власов как „сме се отбили тук за малко да уточним нещо“.
Командирът на бойците от специалните части на милицията говореше с някого по радиостанцията. И докладваше защо се е вдигнал такъв шум на това място. Скоро тук щеше да е пълно с народ и нямаше да ни позволят да работим. Затова трябваше да се възползваме от „оперативната пауза“ и да свършим някои неща.
Аз отидох до нашия пострадал джип „Нива“, който беше без броня и без кожух, а радиаторът му беше почти хлътнал и един господ можеше да каже защо не е протекъл досега. Взех камерата си и започнах да снимам труповете. Фиксирах лицата в едър план. Двама от тях изглеждаха отвратително, тъй като осколките от гранатите бяха съсипали физиономиите им по най-отвратителния начин.
Вася и Петрушин претърсиха бързешком убитите, естествено, взеха ножовете им и сложиха оръжието им на двора. Петрушин намери у мъжа, който се бе опитал да избяга през прозореца, простреляно на две места тефтерче, а в задния джоб на дънките му откри пощенски плик, който бе останал цял и невредим. Намираше се на сигурно място и затова не беше засегнат.
Петрушин даде тефтерчето и пощенския плик на Иванов.
Полковникът малко се поокуражи, защото понякога в тефтерчетата на тези хора имаше доста интересна информация, която можеше да свърши много добра работа. Разбира се, ако успееш да я разшифроваш правилно.
Тефтерчето беше дебело, изписано от кора до кора, но заради дупките от куршумите текстът беше накъсан и с него трябваше да се работи в стационарни условия.
А пликът го отворихме, извадихме оттам едно листче и прочетохме няколкото реда, написани на него.
В тях нямаше нищо особено — военно звание в съкратена форма, фамилия, адрес и дата. А на горния ред пишеше: „подп. Руденко, гр. Пятигорск, ул. „Юбилейна“, 5 ноември…“.
Отдолу имаше още три фамилии. Всички бяха полковници, ала кой знае защо адресът беше един и същ, само номерата на апартаментите бяха различни… Явно живееха в един и същи вход.
Да, и още нещо… Фамилията на Руденко беше задраскана с червен флумастер. А до нея, изглежда, за по-сигурно се мъдреше дебела червена чавка.
Върху фамилиите на другите нямаше нищо. А срещу тях беше написана друга дата. Една и съща за всички — шести ноември.
— Мамка ти мръсна — промърмори тихичко Иванов, погледна часовника си и озадачено се почеса по тила. — Ей на това му се вика мамка ти мръсна… И какво ще кажете сега?
Разбирах емоциите на полковника. Днес беше точно шести, до края на деня оставаха три часа, а ние нямахме никаква представа къде са нашите загадъчни дагестанци… И изобщо колко такива трупи като тази, на която се натъкнахме току-що, се подвизаваха в нашия славен град Пятигорск…
ДЕВЕТА ГЛАВА
Диверсантът
— Бункерът стана направо приказка.
— Наистина. Ако не знаеш, никога няма да го забележиш…
Вече ви споменах, че Арсен направи страхотно укритие в работилницата за коли. Все едно че някъде специално го бяха обучавали да върши това. Шарип ми го показа, когато ми докладва за обстановката, но чак сега му обърнах специално внимание.
И тъй, вече се бяхме ориентирали в обстановката. Дойде време да видим какво ще правим с пленниците и трябваше час по-скоро да се махнем от тук, докато градът още не се беше събудил.
Бойците на Шарип дръпнаха настрани тезгяха и вдигнаха плочата, а под нея се разкри тъмният отвор на облицован с тухли кладенец. Нашите дагестанци гледаха творението на Арсен мрачно и с тъжна обреченост. Не искаха да влизат в дупката. Те бяха опитни, родени в Кавказ и знаеха, че щом те вкарват в земята, значи ще те държат там дълго. Ако се съдеше по погледите им, нямаха нищо против отново да се потъркалят в багажника, само и само да не влизат в това прекрасно укритие.