— Сам ли го направи, Арсен?
— Сам. Е, помагаха ми, разбира се… Но повечето неща ги свърших сам.
— Толкова години работя, но за пръв път виждам такова нещо. Имаш златни ръце, Арсен!
— Аха…
Мъжът не изпадна във възторг от похвалата. Изобрази нещо като усмивка, но продължаваше да е напрегнат и с целия си вид сякаш казваше: „Тук не ви се радват, махайте се час по-скоро!“.
А това не беше правилно. Никой не караше моята свръзка да ми целува краката, да се взривява на градския площад и още по-малко доброволно да вкарва дъщерите си в леглото ми.
Но при всички случаи той не биваше да се държи по този начин… Какво означава това ли? Нали знаете какво прави един нормален планинец, когато при него, без да пита, нахлува гяур, когото той по някакви причини не може да убие или да изпъди, и започва да се разпорежда като в дома си. Той му отвръща с пълен мълчалив саботаж на ръба на взрива от емоции, който би могъл да предизвика какво ли не.
Между другото, Арсен се държеше с Шарип по съвсем различен начин.
Беше ми все едно от какво е предизвикано това отношение — дали от това, че двамата са бойци от една нация, а пък аз принадлежа към друга, или заради това, че изобщо не им подхождах по ръст и физиономия. Нямах време да изяснявам тези неща. Затова щях да постъпя по най-лесния начин — сега щях да реша на бърза ръка всички наши проблеми и в същото време щях да възпитам свръзката си…
През цялото това време Руденко като че ли не беше на себе си. Имаше отсъстващ вид, погледът му беше някак отнесен и блуждаещ и непрекъснато разтъркваше очите си и разтръскваше глава, макар че никой не го бе удрял по нея. Сякаш имаше чувството, че спи и сънува. И сънува някакъв страшен сън като след мощен гуляй и тежко напиване. И сега, ако си разтърка хубавичко очите, ще се събуди и всичко ще приключи… Ясно е, че напразно си мислеше, че ще стане така. Такива сънища никога не свършваха и дори не биваше да си мечтае за това!
— Е, сега трябва да помислим как да те отведем от тук.
— Да ме отведете ли?
— Ами да. Трябва да те отведем.
— Смяташ ли, че нещата са чак толкова зле?
Какво има да му мисля? Сигурно ти също си наясно по този въпрос.
— Да, така е… Но ми се щеше да се видя някак със семейството си…
— За семейството си можеш да не се тревожиш. При тях всичко е наред. Дори нещо повече — мога да ти обещая, че много скоро ще се срещнеш с тях…
В погледа на Арсен се четеше огромен упрек и омраза. Защото разговарях с гяура със загрижен тон, отнасях се към него като към равноправен партньор и емоционално се ангажирах със съдбата му. А пък братята му по вяра, сиреч дагестанците, бяха закопчани с белезници и сега щяха да влязат в мазето.
Да, Арсен, разбирам, че това е още един щрих, който не е в моя полза. Само че ти не знаеш много неща…
Извадих телефона от джоба си. Руденко потръпна, вторачи погледа си в желания предмет и неволно протегна ръка. Аз се престорих, че чета някакъв есемес, сетне се свъсих и разочаровано завъртях глава.
— Извинявай, но имаме един малък проблем. Нашите хора са напуснали къщата ти още вчера, точно затова ти повтарях, че трябва да слушаш…
По лицето на Руденко дори не потрепна нито един мускул. Той стоеше и чакаше да чуе какво ще изрека по-нататък.
— Там, наблизо, имаме един наблюдател… Казано с две думи, чекистите са направили засада в къщата ти. Сещаш ли се кого чакат там?
— Сещам се. Но по принцип не е много ясно защо точно чекистите са там…
Дори не се съмнявах, че там имаше засада. Те чакаха, чакаха и още как! А пък този телефон държах просто така
— като допълнителен декоративен аргумент и в същото време като средство за отвличане на вниманието.
— Защото в момента това е в тяхната юрисдикция. Затова казах, че трябва да помислим как да те отведем от тук…
— И къде ще ме закарате сега… — сбърчи загрижено чело Руденко. — В Турция ли?
Я, какви мечти са те налегнали — в Турция! Та кой си ти? И какво чак толкова си направил, че изобщо да се налага да те крият някъде?
— Не, тук, наблизо — отвърнах и кимнах на Илияс. — Отвори багажника.
Илияс го отвори. Дагестанците се спогледаха, въздъхнаха нервно и едновременно извърнаха очи към дупката на убежището. Сигурно няма да ми повярвате, но в погледите им долових нескрита мъка по собствения им багажник. Толкова много не им се щеше да се спуснат в дупката!