— Не, това не се отнася за вас. — Хванах Руденко за лакътя и го побутнах към мерцедеса на дагестанците. — Влизай. Ей сега тръгваме.
— А това наложително ли е? — Полковникът спря нерешително до багажника, преценявайки габаритите му с поглед. — Може би някак ще…
— Както искаш — свих рамене е демонстративно безразличие. — Можеш да седнеш в колата. Но те предупреждавам, че физиономията ти вече виси на всеки втори стълб. А освен това ти си много забележим, всички в града те познават…
— Добре — въздъхна тежко Руденко и пъшкайки, започна да се настанява в багажника.
— Браво на теб. — Мушнах ръката си в пазвата, за да сложа телефона във вътрешния си джоб, и извадих ножа.
— Няма да се моря излишно…
Да, ще кажа за хората, които сега започват да работят в нашия профил, че това е един много стар и много прост метод. Когато си в центъра на вниманието, е доста трудно да извадиш незабелязано нещо от джоба си. Ако бръкнеш в пазвата си, всички веднага се напрягат и чакат. И ефектът на изненадата изчезва. Затова трябва да държиш в ръката си нещо неутрално и на пръв поглед безобидно. Например телефон или дори носна кърпичка. Слагаш го в джоба си и това изглежда съвсем естествено… А когато изваждаш ръката си, в нея вече държиш смъртоносното оръжие… Дори ако до теб има опитни хора, при всички случаи тази допълнителна секунда е твоя…
Полковникът лежеше неудобно, свит на кълбо, затова забих ножа в ухото му. Той подскочи и започна да се гърчи в конвулсии, а цялата кола се разтресе. Аз извадих ножа и затворих багажника. Не го избърсах, макар че цялото острие беше в кръв и няколко капки паднаха на пода.
В последния момент успях да забележа, че лицето на жертвата ми се бе разкривило от ужасяваща гримаса, а угасващият му поглед преливаше от искрено изумление.
Помръкващите очи на полковника шепнеха: „Не може да бъде! Това някаква шега ли е?!“.
Беше толкова голям, а толкова наивен… И на какво се учудваше в тази ситуация? Когато човек си имаше работа с такива негодници, трябваше да е готов за всичко. Включително и за най-лошото. Нормалните хора нямат нужда от твоите удостоверения и пропуски, тъй че би трябвало да си наясно с какъв контингент ще ти се наложи да си имаш работа…
Така, край с този проблем. А сега да се върнем в нашата кочина. Сиреч нямам предвид съратниците си, чиито ченета бяха увиснали до пода, а ситуацията. Нали знаете, че просто има такъв лаф.
Илияс ми харесваше. Той единствен дори не потрепна.
Другите бяха в шок. Дори Артур, който вече имаше опит от общуването си с мен, беше видимо стресиран.
В театъра наричат това няма сцена.
Бе настъпила оперативна пауза. Всички бяха застинали, крайно изумени и потресени…
В очите на дагестанците се четеше възкръсващ ужас. Вчера в тяхно присъствие клаха хора, но оттогава бе изминала една нощ и събитията някак си се отдалечаваха… Ала днес това отново се случи. И се очертаваше едно такова страховито правило. Така ли щеше да бъде винаги?
Така, момчета, така… Лично за вас винаги ще бъде така, макар и не много дълго. Скоро всичко ще свърши и вие ще си починете.
Челюстите на Арсен и Шарип буквално бяха увиснали. В първия момент Арсен дори не разбра какво направих, тъй като стоеше зад мен, когато се наведох над багажника. Затова се приближи, за да види.
Бойците па Шарип, които бяха опитни хора и не се срещаха със смъртта за пръв път, бяха сврели глави в раменете си и гледаха в пода. Не виждах какво има в очите им, а очите са основният индикатор особено когато човек умее да крие емоциите си и да владее мимиката на лицето си. А в погледа на Арсен се четеше пълно объркване.
Ако някой си е помислил, че на всички тези хора им беше жал за Руденко, греши. Изобщо не им пукаше за някакъв си гяур, тъй като за тях това не беше нищо повече от оборотен материал за специфичния им бизнес.
В този случай въпросът не опираше до това кого и как убих преди малко. А целият проблем беше друг: къде точно и при какви обстоятелства го бях ликвидирал…
Бях довел този човек в дома на Арсен, бях се държал с него приятелски, а след това най-ненадейно взех, че го заклах пред очите на всички. И така по най-варварския начин наруших законите на гостоприемството и проявих възможно най-грубото неуважение към домакина. Хората, които познават законите на планинците, много добре разбират това. Но ще ми трябва много време да го обясня на несведущите… Все пак ще посоча като пример, че това е все едно да отидеш в женската част на дома и да обладаеш дъщерите на стопанина. Ха-ха…