— Не исках да цапам пода. Но сега е чисто… Защо гледаш така, Арсен? Да не би да ти се щеше ти да го заколиш? Ха-ха…
Да им сера на обичаите. Заради тези техни обичаи вършеха много неща със задника си. А това беше моята свръзка и моята работа. И аз просто трябваше да възпитам свръзката си, за да функционира нормално и да не провали акцията…
— Ти… Какво направи?! Ти защо…
— Премахнах един свидетел. Дори нещо повече — той е обявен за издирване и могат да дойдат да го търсят. Наистина ли има нужда да обяснявам?
— Но… защо го направи тук?! Не можеше ли…
— Не можеше. Този човек би могъл да провали операцията, която е подготвил самият Шамил.
— Не говоря за това! Това си е твоя работа! Защо…
— Ще ти обясня с две думи! Той страшно ни пречеше. И знаеш ли какво? Струва ми се, че…
В този момент се приближих до Арсен, погледнах го съсредоточено в очите и избърсах окървавеното острие на ножа в ръкава на пуловера му. Той беше облечен семпло, с домашни дрехи, и носеше пуловер, а върху него елече от овнешка кожа. Нали ги знаете онези мъхести пуловери от естествена ангорска вълна — топли, чистички и светли… Избърсах ножа спокойно и бавно, като дърводелски инструмент след добре свършена работа. И докато разглеждах острието на светлината, та да видя дали съм го изчистил добре и дали не е останало нещо, продължих:
— Та ми се струва, че ти също не искаш да ни помагаш. Не точно на мен, а на ей тия муджахидини… — Описах дъга с острието, посочвайки към Шарип и бойците му. — И дори на Шамил… И изобщо на всички нас. Разбираш ли за какво говоря?
Арсен потръпна, отмести поглед встрани и започна бавно да пребледнява.
— Ти… Защо говориш така?
Интересно е да наблюдаваш как един едър и силен мъж, който отдавна е забравил какво е това страх, пребледнява пред очите ти. Първо върховете на ушите му стават бели, а след това лека-полека побеляват и шията, и бузите му…
— Аз съм елементарен човек. Казвам онова, което виждам.
— Ти виждаш погрешно!
— Намекваш, че ми се е сторило, така ли?
Този мъж можеше да умре геройски, защитавайки семейството си, и не се боеше да се занимава с неща, криещи смъртен риск. Но той вършеше всичко това в рамките на своята племенна принадлежност с постоянното усещане, че е една непоклатима частица от уж монолитното планинско братство на вайнахите. Или казано по-просто, той беше в мафията. Беше се родил в мафията и много рано бе осъзнал своята изключителност в сравнение е представителите на другите народи… Само не се смейте, защото всички тези хора смятат своя народ за специален, изключителен и привилегирован и се наричат „арийците на Кавказ“.
Но сега аз с едно движение го противопоставих на тази мафия. А това означаваше, че автоматично бях причислил себе си към нея. Значи ги, чичко, не си с нас? И дори нещо повече — ти май ни пречиш?!!!
Добавете към това и факта, че само преди минута без капчица колебание убих пред очите му човека, към когото, за разлика от него, се отнасях с видимо дружелюбие…
— Разбира се, че така ти се е сторило! Изобщо не мога да разбера как си могъл да си помислиш такова нещо…
— Не сме хапвали нищо от едно денонощие — казах с най-спокоен тон и прибрах ножа.
— Да, разбира се! Ей сега ще кажа да наредят масата.
— Само че по-бързо, няма нужда от нищо специално… Хайде. А през това време двамата с Шарип ще обсъдим някои неща.
Без да отрони нито дума повече, Арсен напусна работилницата. Имаше вид на човек, когото току-що са наши-бали с камшици. Все едно че го бяха пльоснали на пейката, бяха свалили гащите му и хубавичко го бяха нашляпали по дебелия задник.
— Защо се държиш така с него? — попита тихо Шарип, загледан след стопанина.
Наистина, защо се държах така? И изобщо за какъв дявол разигравах цялата тази комедия? Нямаше съмнение, че щеше да е много по-лесно без излишни приказки и жестове да заколя по някакъв начин полковника в отсъствието на домакина, като например го сваля в мазето. И най-спокойно да си тръгна. Защото ние с Арсен нямаше да живеем заедно и контактите ни се ограничаваха само в рамките на тази акция…
— Ами просто защото е станал много нагъл. Ояли са се тук, натрупали са лой, скоро ще се пръснат. Вече цели десет минути сме тук, а той не е казал нито една добра дума и гледа като хищник. Нищо, сега ще стане по-приветлив…
Но в действителност нещата не стояха точно така. Припомням, че не страдам от мания за величие и не изисквам изключително отношение към себе си. Аз съм практик. И възпитавах свръзката си единствено и само от гледна точка на реалността. Или казано по-просто, единствено и само в полза на работата.