И сега трябваше да разиграя един малък спектакъл, в който щяха да бъдат въвлечени Арсен и Шарип заедно с хората му. Всичко това трябваше да се случи заради оперативната необходимост и в него нямаше нищо лично. А за целта се налагаше всички актьори да работят нормално. За да не се боя, че ще ме подведат в критичен момент и дори нещо по-лошо — че най-ненадейно ще ми забият нож в гърба!
Не се притеснявах за Шарип и бойците му, защото те трябваше да се задействат машинално, понеже съществото им беше такова. Или казано с две думи, те бяха муджахидини. Сега вече нямах съмнения и за Арсен.
— Не си мисли такива неща… Той не го прави нарочно… Просто има проблеми със сина си, затова се държи така…
Разбирах Шарип, тъй като в момента той се чувстваше крайно неудобно. Тук той беше гост, домакинът беше негов сънародник, а пък аз изобщо не се знаеше кой съм. И отношението му към мен би трябвало да се свежда най-малкото до това да ме порицае за изключителната нетактичност. А по принцип според техните представи за такива неща би трябвало да ме накажат много сурово…
Само че според обстоятелствата той беше мой боец. И беше длъжен да изпълни всяка моя заповед с цената на живота си… Никой не му бе възлагал да ме критикува. Пък и това не беше безопасно, както току-що успя да се убеди сам…
Затова желанието му да разтълкува ситуацията, беше обяснимо.
— А какво е станало със сина му?
Ами всъщност не се беше случило нищо особено. Касаеше се за нормално бащино огорчение, всички минаваха през това. Султан — така се казваше синът на Арсен, се прибрал вкъщи в четири часа сутринта и миришел на бира и цигари! Казал, че тръгва да върши някаква работа, а пък отишъл да купонясва с приятели.
Върнал се и се опитал да се промъкне незабелязано в стаята си, по Арсен беше стар боец и нямаше как да го надхитриш. Тъй че го спипал на място. И цял час го възпитавал. Тук ги чакала работа, Шарип ми показа трите вносни коли, които бяха в гаража. Трябвало да се захване с нея, а той вършел глупости…
— На колко години е синът му?
— На двадесет и четири…
— Ясно. Ти каза, че той се занимава с коли… Само ги ремонтира или прави и още нещо?
— Е, нали знаеш как е… — смигна ми Шарип и се подсмихна. — Абе, както обикновено…
Ясна работа. „Както обикновено“ означаваше, че се занимава с крадени коли. Това беше един от основните видове бизнес на вайнахите в този регион. Момчето беше на двадесет и четири години и в никакъв случай не биваше да пие и да пуши! Но да пренабива номера на крадени коли можеше. Ей такива палавници бяха тия хора…
Ала по принцип това си беше тяхна работа. Аз повече се интересувах от практическия аспект. Щом младежът се занимаваше с този бизнес, значи познаваше и хората в околността, които вършеха същото.
— И къде е в момента Султан?
— Спи. Легна си чак в пет… Да го събудя ли?
— В никакъв случай. Добре е, че спи, не бива да ме вижда. А когато стане, ще си поговориш с него.
— За мерцедеса ли? Ще му кажа и той ще направи каквото трябва. Не се тревожи за това…
— Само че този път това трябва да стане по малко по-различен начин. Ей сега ще свършим с момчетата и после ще се върнем на този въпрос.
Казах на нашите дагестанци, че обстановката е сложна и че до вечерта ще трябва да поседят в убежището. Те вече бяха разбрали, че няма да ги убият, но когато чуха обяснението ми, доста посърнаха. Явно хранеха надежда, че ще ги пусна веднага. Нямам представа защо бяха решили така, но по очите им личеше, че имаха такава надежда.
— Дори нещо повече. — Реших да донагнетя ситуацията.
— Засилените мерки за сигурност ще продължат три денонощия. Ако до вечерта не успея да намеря неохраняван маршрут, за да ви изведат от тук, ще ви се наложи да поседите в бункера и през трите дни. Но аз ще се опитам да свърша тази работа днес. А пък колата ще ви я върнат, не се тревожете. Малко ще я попреправят, защото е обявена за издирване, но при всички случаи ще ви я върнат. Сега ще ви дадат да се измиете, ще ви нахранят, а сетне ще ви свалят в мазето. Дръжте се нормално и няма да имате никакви проблеми.
Забелязах, че моите дагестанци малко се поободриха. Закимаха с глави и дори си размениха няколко думи… Наивници! Уж вече бяха пораснали, а бяха толкова доверчиви. Та нали ви показах свръзката си, лично се появих пред очите ви и след всичко това да ви пусна, така ли?!
Сигурно се чудите защо се занимавах с тях, защо им дрънках излишни приказки и усуквах… Ами понеже тази вечер те щяха да ми трябват, за да свършим една работа. Дори може би щяха да са ми нужни още следобед в зависимост от развоя на събитията. Като на това отгоре щеше да се наложи с непринуден вид да изминат известно разстояние пеша пред очите на минувачите…