Тъй че хората на Шарип се заеха с дагестанците, а ние с него приключихме въпроса за мерцедеса.
— Ще направим следното. Аз ще намеря някое тайно местенце. Ще закарам мерцедеса лично дотам и ще ти съобщя къде се намира. А ти си поговори със Султан и му кажи да повика някои от познатите си, които се занимават с такива неща. Само че да не са отдалеч, а от близките селища. Например от Георгиевск, от Железноводск или от Минводи. Ако има някакви аверчета по тия места, ще е много добре.
Защо трябва да рискуваме допълнително? — възрази Шарип. — Нека колата да си стои тук, а ти си върши работата. А пък те ще я закарат където трябва.
Напротив, рискуваме, докато колата е тук. — Посочих с глава към мерцедеса. — Недей да се успокояваш, че вече два пъти са идвали да проверяват къщата. Всеки момент могат да дойдат пак.
— Добре, ще постъпим, както ти каза.
— А освен това ми трябва бинокъл…
Шарип въздъхна и започна да се чеше по главата. Познавах тези момчета като петте си пръста, лично бях подготвял някои от тях. Ние бяхме от хората, които не биваше да носят такива неща със себе си, за да не се появи дори сянка от подозрение при евентуален контакт с органите на реда. А при положение че тези момчета бяха заредени с оръжие и гранати, като нищо можеха да имат и бинокъл или дори очила за нощно виждане. Дори само с цел да сложат наблюдател на тавана и денонощно да държат под контрол подстъпите към пункта на дислокацията си. В случая това бяха подстъпите към къщата на Арсен.
Разбира се, рискувах, като реших да нося със себе си бинокъл. Но този риск беше оправдан. През следващите три часа ни предстоеше да се заемем с наблюдение от разстояние, тъй че оптиката ни беше крайно необходима.
— Ами не зная… Ние имаме наблюдател…
— Наясно съм. На тавана ли е?
— Защо трябва да е на тавана? Прозорците са високи и улицата се вижда добре. Обикаля сам от стая в стая по график и наблюдава…
— Но оградата скрива видимостта!
— Ако застанеш на колене върху перваза на прозореца, не я скрива.
— Трябва ми за три-четири часа. След това ще ви го върна. Много ми е необходим!
— Добре. Ще ти дам бинокъл.
Прекрасно. А сега хайде да идем да закусим…
Ядохме само тримата — аз, Илияс и Артур, а останалите седяха край масата и се преструваха, че ни правят компания. Защото, от една страна, не беше прилично да не се настаниш заедно с гостите си, но от друга, при вайнахите не беше прието да ядат толкова рано. По принцип те се хранеха нормално само веднъж в денонощието — вечерта. Когато са свършили работата си и не трябва да бързат за никъде, вече можеха да седнат спокойно и да си хапнат до насита.
След като закусихме, казах на Арсен, че ми е нужна кола за два дни. Не подлагах търпението му на изпитание, просто наистина ми трябваше още една кола за наблюдението и дори щеше да е най-добре, ако са две. Но аз не поисках две, защото това вече щеше да е много нагло.
Арсен кимна и мълчешком излезе. А след пет минути се върна с ключове и документи.
— В гаража има една „Мазда“, вземи я. В движение е, всичко й е наред, само че вътре е пълен бардак, не успяха да я оправят. Ето ти документите, ето ти и пълномощното, можеш да напишеш името на когото поискаш…
Така вече беше добре. Нямаше никакви емоции и излишни думи, всичко беше ясно и делово. Точно на това трябваше да го науча…
В хотела дори не се отбихме в стаята ни. Веднага взехме жигулито си от паркинга, тъй като до дивизията отидохме с такси, и тръгнахме за „Заря“.
Нямахме време за разни хитрости и сложности при организирането на правилното външно наблюдение, но се справихме лесно и без това. Изобщо в практиката си бях забелязал, че в по-голямата част от житейските ситуации всичко можеше да се направи много лесно и много просто, без каквито и да било логически натоварвания. Най-важното беше да намериш правилния подход към всяка ситуация.
В този случай ние постъпихме правилно, като пристигнахме навреме. Ако бяхме дошли половин час по-късно, можеше да сметнем въпроса за изчерпан, тъй като беше ясно, че те нямаше да оставят специално за нас визитки, на които да посочат работните си места, където бихме могли да ги потърсим.
Нямаше нужда да установяваме в кои точно стаи се бяха настанили „контрите“ и изобщо беше излишно да проникваме на територията на „Заря“. Трите коли, които вече познавахме, стояха в стройна редица на паркинга на санаториума и се виждаха от километър. А на нас ни оставаше само да намерим подходящо местенце на около триста метра от паркинга, близо до шосето, и да започнем наблюдението.