Да, веднага ще ви обясня защо реших да се лепна за тези „контри“. В армията така наричаха хората от специалната служба, защото тя носеше наименованието военно контраразузнаване…
Ще се повторя, но аз наистина не съм маниак и не страдам от прекомерно болезнено самолюбие. Казвам го, в случай че някой случайно открие в тази ситуация аналогия с поредица от филми за хитри психопати. В тях обикновено ни показват как един такъв умен психар си избира някое умно ченге или журналист, психолог, адвокат и започва да си играе с него като котка с мишка, подхвърляйки му разни намеци за разкриването на злодеянията си. Все едно че си задоволява самолюбието на принципа „аз съм толкова гениален, че дори най-светлите умове в нашата прогнила система не могат да ме надминат“…
Хъм… Казах това и веднага си помислих, че аз се канех да направя горе-долу същото, само че с обратен знак. В смисъл че не ставаше дума за никакво разгадаване, а точно обратното — трябваше окончателно да объркам противника си.
Общо взето, ангажирах се с „контрите“ единствено и само заради оперативната необходимост. Първо, трябваше по някакъв начин да проверя дали случайно не са ме фиксирали с обективите си. Защото, припомням, цялата тази нездравословна активност започна от това, че „контрите“ следяха Руденко. И никой не знаете дали просто го бяха наблюдавали, или едновременно с това бяха заснемали всичко с камера. Ами ако случайно бяха засекли и нас? И аз трябваше много добре да помисля какъв е най-добрият начин да проверя това.
Второ, имаше крещяща необходимост да пусна противниците си по лъжлива следа. Това беше ясно още от самото начало и резервните групи, като тези на Шарип и бойците му, бяха предназначени преди всичко за отиграването на такива ситуации. Ако Шарип знаеше за какво точно го бяха вкарали на територията на противника, щеше страшно да се възмути…
А освен това „контрите“ бяха много добра кандидатура за втората цел… Която по значимост беше първа…
Те не бяха тукашни, живееха заедно, на едно място, и беше по-лесно да ги следиш, отколкото местните хора. Например би било изключително трудно да работиш с местния началник на криминалното следствие и още повече — с главния чекист.
По-нататък. Ако се съдеше по разговорите, които подслушахме в центъра за свръзка, „контрите“ не бяха в много добри отношения е тукашните власти и като че ли се канеха да действат самостоятелно. При това много активно, за да се реабилитират след единадесетте трупа, които се появиха като страничен продукт на. тяхната неграмотно организирана акция…
А освен това страшно ми допадна фактът, че техният куратор е някакъв много високопоставен началник. Прозвуча като покровител, но това не променя нещата. И той беше толкова могъщ, че се наложи над всички местни началници, взети заедно, както и над следствената комисия от Москва.
А това беше много добре. И означаваше, че ако те интерпретираха правилно- клопките, които щях да им заложа през следващото денонощие, можеха да разчитат на авторитетно мнение, а вследствие на това и на съсредоточаването на всички усилия на противника в онази посока на издирване, която щеше да облагодетелства мен.
Затова спрях избора си на „контрите“…
Общо взето, не разчитах кой знае колко на това, че тези хора ще се движат навсякъде заедно, в една колона. Макар че нямаше да е лошо, ако постъпеха така. Защото е много по-лесно да следиш обектите, когато са накуп, а не се щурат един до един накъдето им хрумне.
Първи в полезрението ми се появиха един небръснат мъжага със селска външност и една невзрачна дама, също с униформа. Те се качиха в камионетката и заминаха нанякъде.
Разполагах с около половин минута, докато стигнат до шосето, за да взема решение.
Помислих малко и стигнах до извода, че няма да мърдаме от мястото си. Защото тия двамата едва ли отиваха да вършат нещо, което си заслужаваше вниманието. Ако се съдеше по вида на мъжагата, той беше пълен тъпанар. Пък и за дамата нещата бяха ясни. Задачата й бе да изпълнява дребни услуги, да разнася документите и да застава в трета поза — нагъзена, с подпрени на перваза на прозореца ръце.
А след няколко минути се изтърсиха всички накуп, както бих искал да ги виждам. Погледнах въпросната група с бинокъла на Шарип. И потръпнах.
Разтърках очи, защото си помислих, че така ми се е сторило, и погледнах още веднъж…