— Принце, мечът.
Кир разкопча колана си и му го даде. Стражите се дръпнаха и той мина между тях и спря на една ръка разстояние от мъжа, който бе контролирал живота му от самото му раждане.
Усмихна се, по-скоро от болка, отколкото от радост от срещата. Старецът беше буквално изпит от някаква болест. Ръцете, които някога държаха царския меч, сега бяха болезнено тънки, кожата бе опъната върху костите, покрита тук-там със синини и черни петна.
— Тук съм, татко — каза Кир и седна на донесения му стол. — Тръгнах веднага щом научих и дойдох колкото мога по-бързо.
— Толкова те чаках, синко — каза баща му. Гласът му бе едва доловим шепот и Кир трябваше да се наведе, за да го чуе. — Не можех да умра, докато не узная, че си дошъл. Най-сетне.
Кир видя как по лицето на баща му пробягва странно изражение, което можеше да се изтълкува и като яд, и като ликуване. Очите на царя се затвориха и бръчките на челото му се изгладиха. Кир импулсивно се пресегна и хвана ръката, която го бе первала хиляди пъти като момче. Почувства се неловко, докато търсеше думите.
— Благодаря ти за всичко, татко. Исках да се гордееш с мен.
Отговор не последва и Кир положи ръката върху чаршафа, погали я леко и се отдръпна. Робинята с купата розова вода се наведе и отново избърса лицето на баща му. Ветрецът повяваше, макар че сега не изглеждаше нежен, а приличаше по-скоро на свирепите есенни ветрове — горещи, непрекъснати и подлудяващи хората.
— Татко? — каза Кир малко по-високо. Стана от стола и загледа безпомощно, докато някакъв непознат мъж приближи и преслуша дишането и сърцето на царя, като кимаше.
— Още малко остава, господарю. Може и да ни чува. Може и да се събуди — или не. Много пъти те призоваваше. Радвам се, че накрая все пак дойде.
Ето го отново — злобното подмятане. При това от човек, който при други обстоятелства не би се осмелил на подобно нещо. В целия павилион се долавяше някакво негодувание към Кир — той го усещаше навсякъде около себе си.
И в този момент му дойде до гуша. Беше изминавал по повече от десет парасанги[3] на ден в продължение на две седмици, за да стигне до стареца. Единствено спартанците бяха устояли на темпото му и дори те се бяха изтощили. Каза си да намери утеха във факта, че не е закъснял, но му беше трудно. Не беше получил нито една благодарна дума или израз на задоволство от стареца, а само онази странна горчивина, сякаш всички са очаквали единствено него.
Докато отстъпваше от смъртното ложе, се почувства странно изпразнен и объркан. Дни наред се беше страхувал, че ще закъснее. В нетърпението си беше мислил за бащината усмивка, за прегръдката, която никога не бе получавал. И изведнъж всичко се бе сринало, скъпоценностите от въображението му се бяха оказали от стъкло. Никога не беше успявал да накара царя да се гордее с него. Каквото и да постигаше той, Артаксеркс беше единственият, който имаше значение за баща му.
Кир протегна ръка за меча си. Стражът, който го държеше, го гледаше с широко отворени очи, притиснал инкрустираните с камъни ножница и колан към гърдите си.
— Дай ми онова, което е мое — бавно каза Кир.
Вече си мислеше, че денят няма как да е по-странен… но чу и видя как брат му се приближава заедно с Тисаферн. И двамата изглеждаха спокойни и освежени. Тисаферн бе сменил робата си със свободно падаща коприна и бе намерил време да се изкъпе — косата му беше все още мокра. По-изненадваща гледка бяха въоръжените стражи, които ги следваха и се разпръснаха, докато приближаваха през градините. Намерението им нямаше как да се изтълкува погрешно и Кир наведе глава, обмисляйки положението.
Преди слугата да успее да изквичи, той грабна меча от ръцете му и закопча колана на кръста си.
— Така е по-добре — каза сухо. — Е, братко? Каква заплаха води въоръжени мъже в павилиона по това време?
— Ти — отвърна Артаксеркс. И се усмихна, докато стражите пристъпваха напред и обкръжаваха брат му. Виждаше, че Кир обмисля да окаже съпротива, но баща им умираше само на няколко крачки от тях. Артаксеркс видя как брат му сведе глава и стисна зъби.
— Арестуван си, Кир. По заповед на баща ни. Ще бъдеш екзекутиран.
Кир се канеше да атакува. Беше си набелязал мъжа, когото да съсече, за да разкъса кръга, и щеше да го направи, ако не бяха тези думи. Вместо това се обърна изумен. Видя, че баща му го гледа и че на лицето му е изписан покой. И докато Кир проумяваше, че старецът знае всичко, очите на Дарий се затвориха отново.
Отнеха му меча. Личната гвардия на брат му го поведе през павилиона обратно към райските градини и пътеките им. Артаксеркс и Тисаферн вървяха зад него и Кир се обърна, макар че стражите го сръгаха да продължи напред.
3
Персийска мярка за дължина, равняваща се на 30 гръцки стадия или около 4700 м (според книгата „Анабазис“ на Ксенофонт, на която е основан романът) — Б. пр.