На сутринта отиде до края на селото заедно с още няколко души. Планините се издигаха пред тях и по най-високите им склонове се виждаха дребни фигури, макар че не беше ясно дали се спускат, за да нападнат, или ги изчакват в засада. Ксенофонт тупна с ръка основата на една скала, която се губеше нагоре в мъглите, и се запита дали в този момент някой не седи горе, изпълнен с ярост към натрапниците. Свиренето и крясъците се подновиха навсякъде около долината, но поради ехото не можеха да определят откъде точно идват и колко са далеч.
— Трябва да заловим водачи веднага щом се натъкнем на тях — каза Ксенофонт. — Иначе може да се лутаме в тези планини години наред.
— Добре — отвърна Хрисоф. — Авангарда ли ще поемеш, или тила? Мисля, че моите спартанци следва да водят по такъв терен. Тези планини донякъде приличат на онези от дома. Почти изпитвам носталгия по местата, на които си играех като момче.
Ксенофонт примигна — не бе сигурен дали спартанецът се шегува, или говори сериозно. Беше се научил обаче да се доверява на Хрисоф.
— Ще поема тила. Ще поддържаме връзка чрез съгледвачите. Здравата ще се изпотят след толкова време на кон. Не се отдалечавай прекалено, за да не се разкъсаме.
Хрисоф кимна в отговор, без да се смущава, че получава подобни съвети от по-неопитен човек. Беше започнал да харесва атинянина и приемаше, че Ксенофонт е от онези офицери, които се опитват да запазят хората си живи. Хрисоф определено предпочиташе подобни мъже пред онези, които се втурваха към всяко предизвикателство, без изобщо да се замислят.
— Мисля, че тази тясна част ще послужи и за друго тази сутрин — продължи Ксенофонт, прокарвайки длан по камъка. — През нея могат да преминават двама или трима наведнъж. Няма да е зле да проверим хората за заграбени вещи, Хрисофе. Не бива да са претоварени и трябва да се движат бързо.
Спартанецът се ухили на идеята и се зае да свика лагера за преминаването през теснината под погледа на Ксенофонт. Не след дълго първите тръгнаха покрай него — и мигове по-късно отстрани на пътеката започна да се образува купчина от заграбената плячка.
Ксенофонт остана изумен. Не си беше давал сметка колко неща са събрали войниците и хората от обоза. Освен тежките седла и странните оръжия, които бяха твърде стари, за да могат да се използват за нещо, мъкнеха торби със сол и билки, топове плат и големи опушени кожи. Един човек носеше врата и когато започна да твърди, че му служела не по-зле от щит, Ксенофонт му позволи да си я запази. Неизвестно защо неговите гърци бяха запазили хиляди тежки предмети, сред които инструменти и сбруи за коне, с каквито вече не разполагаха. Ксенофонт беше безцеремонен към тях и не обърна внимание на оплакванията и възраженията им. Бяха заприличали повече на атински пазар, отколкото на изтощена войска, мъчеща се да си пробие път през планината. Макар да си спечели много лоши чувства с решението си, купчината продължи да расте и щеше да е изумителна находка за кардухите, когато слезеха тук. Ксенофонт си помисли дали да не подпали ненужните вещи, но реши, че ще е по-добре да ги остави така като приношение за боговете.
Позволи на войниците да задържат робите, които бяха успели да заловят някак по време на пътя. Много от мъжете си бяха взели любовници и щеше да е жестоко да ги изоставят на милостта на планинските племена. Робите обаче бяха повече, отколкото Ксенофонт си бе мислил, че е възможно. Нищо чудно, че всички гладуваха. Имаше чувството, че изхранва половината Персия, и вътрешно кипеше, когато и последните от тях минаваха покрай него.
Хефест беше в ариергарда и вървеше до Палакис, като успяваше да заяви претенциите си към нея с близостта им. Ксенофонт го изгледа и се вкисна още повече. Беше я отблъснал, но въпреки това се надяваше, че тя ще продължи да го търси. Явно не беше така. Сякаш за да докаже подозрението му, Палакис посегна към врата на младежа и махна нещо от него; жестът бе толкова интимен, че Ксенофонт стисна зъби. Изобщо не му хрумна, че тя го прави нарочно или че всичките й показни действия са предназначени за него.
Хоплитите вдигнаха щитове и нахлупиха шлемовете си. Над тях крясъците внезапно спряха. Всички рязко вдигнаха глави към мъглите. Бяха свикнали със звука и изчезването му беше почти плашещо, сякаш самата планина гледаше надолу към тях. Ксенофонт потръпна.