Голямото гръцко каре чакаше зад редиците на Хрисоф. Те също изглеждаха очукани и мършави, само сухожилия и воля. Дълго бяха карали почти без храна — и твърде много дни се бяха сражавали за живота си. Мечовете им бяха нащърбени и затъпени и никой от тях не се беше къпал от повече от седмица. Въпреки това Ксенофонт така се гордееше с тях, че имаше чувството, че гърдите му ще се пръснат.
Пак погледна към отсрещния бряг. Той ги беше довел дотук. Отговорността му тежеше, но нямаше да я захвърли, ако тя щеше да му гарантира, че някоя вечер ще може да пие в Атина и да заспи в собственото си легло.
— Ела с мен при реката — каза той на Хрисоф. — Вземи копиеносци с най-дългите копия и щитоносци, които да ги пазят. Ще намерим брод и ще покажем на тези слуги на персийския цар кои сме.
Малкият отряд тръгна с него към брега. От другата страна се виждаха развети знамена, непознати на Ксенофонт. Войниците носеха бронирани горни дрехи като персите, но бяха по-дребни, а знамената им бяха украсени със странни символи. Трудно беше да не се отчае човек при вида на такова множество, но Ксенофонт въпреки това закрачи към водата, сякаш не виждаше никаква заплаха.
Реката се оказа много по-широка, отколкото си мислеше — до отсрещния бряг имаше поне сто крачки. Освен това течението бе бързо и образуваше вълни, наподобяващи летящи на ято гъски. Ксенофонт гледаше как нахалните вражески стрелци решиха да изпробват обхвата на лъковете си, като приближиха брега и опънаха тетиви. Бяха трийсетина и Ксенофонт трябваше да застане зад два бронзови щита, като се мъчеше да не трепва от съскането и ударите на железните остриета.
Между залповете спартанците изпробваха дълбочината с копията си, но не успяха да открият брод. Дори и най-дългите копия потъваха до ръцете, които ги държаха. Когато един войник беше улучен от стрела и го отнесоха назад, гърците се дръпнаха извън обсега на стрелите. Ксенофонт усети погледа на Хрисоф, докато се отдалечаваха. Той повдигна въпросително вежди, неуверен как да постъпи. Беше предположил, че врагът познава реката. Вместо това изглеждаше, че противниците им са изминали дълъг път в отговор на призива на персийските си господари и също нямат представа къде се намират бродовете. Така или иначе, без подходящо място за прекосяване той нямаше как да отговори на предизвикателството им.
Беше малко умърлушен, докато се връщаше при чакащите гърци. Налагаше се да продължат да търсят. От високото беше видял, че над реката няма никакви мостове. Трябваше да намерят място, където водата е по-плитка, където някой стар нанос от камъни или чакъл е устоял на течението. Най-лоша бе мисълта, че ще трябва да пренощуват в голата равнина. Вятърът се беше засилил и развяваше дрехите и косите им. Нещо по-важно, нуждаеха се от храна.
— Можем да пратим ловци назад да потърсят дивеч — предложи Хрисоф, който сякаш повтаряше мислите му на глас.
Ксенофонт вече гледаше зад карето към сивите и зелени чукари, от които бяха слезли. Някакво движение при високия проход привлече вниманието му и той заслони очи и се загледа, след което поклати глава.
— Не мисля, че ще позволят — каза и посочи.
При прохода, от който бяха дошли, се бяха събрали безчет кардухи — повече, отколкото Ксенофонт беше предполагал, че могат да съберат. Хиляди размахваха копия и лъкове и дюдюкаха, макар че звукът едва достигаше до тях заради разстоянието и вятъра.
— Аха. Значи не можем нито да се върнем назад, нито да продължим напред — каза Хрисоф. — Мисля, че е добре да си починем един ден. Да изядем и изпием последните си запаси храна и вино. Да превържем и зашием раните. Някои страдат от треска и имаме мнозина на носилки. Нека кардухите си вият по върховете. — Спартанецът потръпна, когато в съзнанието му изникна някакъв спомен. — А ние междувременно ще почиваме и ще си възвърнем силите.
— Ще помоля Атина да ни покаже пътя напред — каза Ксенофонт.
Хрисоф сведе глава, когато чу името на богинята.
— Почитаме я. Девата щитоноска, господарката на войната и мъдростта. Как може да не я почитаме? Тя е много спартанска богиня. Може би тя ти е пратила съня с разбиването на оковите.
Ксенофонт се усмихна.
— И аз мисля така. Даде ми надежда в момент, когато бях на крачка от отчаянието.
Хрисоф го погледна изненадано.
— На крачка от отчаянието ли? Изобщо не ти личеше.
Ксенофонт извърна поглед.
— Да кажем, че се радвам, че излязохме от планините. Имам чувството, сякаш сме прекосили царството на мъртвите и отново сме се върнали на белия свят. Разбираш ли ме?
— Разбира се — отвърна Хрисоф. — Но все пак преминахме.