Полковете на персийските васали стояха неподвижни по билата на ниските хълмове недалеч от мястото, където Ксенофонт спря карето. Видя някои от пехотинците, които бе зърнал от другата страна: все още бяха по местата си. Бяха заели високи позиции и бяха решили да ги задържат независимо от всички трикове и игри на гърците. Едно малко каре тръгна нагоре по склона към мястото, на което се намираха. Той моментално позна кои са тези мъже и сърцето му се изпълни с гордост и тревога.
Подобно на пълзящо насекомо, спартанците изведнъж заблестяха в златисто. Цялото каре вдигна щитове, които се припокриха, за да ги защитят от валящите върху тях копия и стрели. Това беше войната, която познаваха, и Ксенофонт заповяда да тръгнат в същата посока. Врагът нямаше как да знае колко много необучени мъже и жени има в карето, а щеше да види само едно масивно настъпление. При тази мисъл Ксенофонт се усмихна и усети как умората го напуска.
Докато вървяха, си даде сметка, че равнината е много по-пуста отпреди. Огромната част от конницата сякаш беше изчезнала. Покрай целия бряг на реката лежаха захвърлени знамена — прекалено много, за да са били посечени дори от спартанците. Това можеше да означава, че врагът е напуснал бойното поле. Ксенофонт не смееше да се надява, че заключението му е правилно.
Онези, които бяха останали, стояха по склоновете, но не предприемаха нищо.
Спартанците се заизкачваха нагоре и започнаха да си пробиват път през врага като гъсеница, ядяща листо — парче по парче. Ксенофонт видя как черни фигури започнаха да се спускат по склоновете във всички посоки. Веднъж беше видял как се разбягват новоизлюпени паяци, след като едно дете беше разръчкало гнездото им. Гледката беше подобна: пълзящите войници се мъчеха да избягат колкото се може по-далече от златистите щитове и червените наметала.
Зимните дни бяха кратки и скоро слънцето се превърна в сияеща ивица на хоризонта. Хрисоф се спусна от билото, което беше спечелил. Хората му мъкнеха целия обоз на войската, изоставен в настъпилия хаос. От пленниците научиха, че водачът, който беше избягал от бойното поле, е сатрапът на Армения Тирибаз, приятел от детинство на персийския цар. Това приятелство му бе струвало цяло състояние. Хрисоф донесе на Ксенофонт сандък, носен от двамата братя, които бяха открили брода. Беше пълен със сребърни монети — заплатата на всички наемници, събрани от Тирибаз.
— Повечето от тях избягаха, но онези на хълма не помръднаха — каза Хрисоф. — Реших да видя какво ги кара да стоят, докато всички останали бягат.
— Правилно решение — потвърди Ксенофонт и моментално му прости за всичко.
Хрисоф сведе с облекчение глава. Беше се тревожил, че Ксенофонт ще му чете конско, че е изоставил хората от лагера.
Вечерта Ксенофонт събра капитаните и вдигнаха чаши вино от плячката — лагерът на сатрапа Тирибаз беше пълен с храна и напитки. В равнината пламтяха големи лагерни огньове и всички около тях се веселяха.
31
За два дни се отдалечиха на трийсет мили от планините. Не бързаха. Починаха си при изворите на Тигър, след което изминаха още шейсет мили до бреговете на Телебоас. Нямаше и следа от Тирибаз. Отново започнаха да вземат каруци, мулета и роби всеки път, когато попадаха на тях. Каруците скоро се претовариха. Ксенофонт не се опита да ограничава хората си. Минаха покрай храмове на странни чуждоземни богове, където поклонници бяха оставяли дарове в продължение на столетия. Тези дарове също преминаха в ръцете на гърците.
Зимата ставаше все по-осезаема, докато пътуваха на север. Ден след ден вървяха през земи, вариращи от тъмни, подобни на кръпки ниви до гори или лозя в спретнати редици по склоновете на хълмовете. По време на дългия поход се създаваха и разваляха приятелства, отпразнуваха се сватби. Лично Ксенофонт се съмняваше, че много от тях ще се запазят, но онези, които казваха клетвите си, изглеждаха достатъчно доволни и събитието им даваше кратък момент на щастие.
По време на един от преходите Ксенофонт се озова до Палакис и Хефест. Двамата вървяха един до друг и изглеждаха като любовници. Трудно беше да се прецени със сигурност. Ксенофонт бе усещал хиляди пъти върху себе си изгарящия й поглед. Беше искал тя да го чака, да е готова за деня, когато той няма да е обременен с отговорността за толкова хора. Та нали самият той беше казал на Хефест да я пази! Тогава беше в известен смисъл по-силен, прекалено зает с всички, които имаха нужда от него. Сега, докато се изкачваше по полегатия склон, не можеше да се сдържи да не й хвърля скрити погледи, като си казваше, че го прави толкова често, колкото би заглеждал и всяка друга жена. Имаше обаче чувството, че тя знае какво прави. Жените май винаги знаеха кога мъжете са запленени от красотата им и се мъчат да не ги зяпат.