Отърси се от унеса си и си представи как ще се смее Сократ, когато го чуе. Щеше да каже, че любовта превръща всички мъже в глупаци. Досущ като виното.
Някаква суматоха отпред го откъсна от мислите му. Ксенофонт присви очи на слабото зимно слънце. Съгледвачите се бяха изкачили на едно било, за да огледат най-добрия възможен път напред. Бяха на около хиляда крачки и изглеждаха съвсем дребни, но когато ги видя, сякаш ледена ръка легна върху гърдите му. Фигурките подскачаха и размахваха ръце. Нападаха ли ги? Огледа се и видя с нови очи колко опърпани са станали хората му. Вървяха от толкова много време, че вече не приличаха на войска, а на преселение на някакви номади. Приготви се да дава заповеди, като се оглеждаше за Хрисоф, когато видя, че няколко души в началото са се отделили и тичат към съгледвачите. Те също започнаха да викат и да размахват ръце, но този път той чу виковете им: „Таласа! Таласа!“ — морето. Морето.
Свали торбата от раменете си и се затича към билото заедно със стотици други. Виковете пред него се засилваха. Морето. Бяха мечтали за него още в пустините. Някъде пред тях имаше гръцки селища. Гръцки градове и най-вече гръцки кораби, които можеха да ги откарат навсякъде, където поискат. Ксенофонт видя как мъже и жени падат на колене и плачат. Стоеше зашеметен, докато хората го прегръщаха и му благодаряха за всичко, което е направил за тях, за това, че ги е спасил. Усети как сълзите потичат и по неговото лице и избърса очи, като се опитваше да се овладее.
— Там! Заведете го при Ксенофонт! — разнесе се глас и когато се обърна, Ксенофонт видя да водят при него някакво пастирче. Момчето приличаше на грък и когато заговори на гръцки, Ксенофонт извика от радост, която зарази всички наоколо.
— Аз съм свободен грък — каза момчето. — Най-големият син на Лик. Не можете да ме вземете в плен.
Ксенофонт поклати глава.
— И ти, и козите ти сте в безопасност, обещавам ти. Кажи ми за Гърция. Има ли някакви новини за Атина? Нямаше ни повече от година, момче. Града има ли го още?
Момчето зяпна приличащите на диваци мъже и жени, които го гледаха с нещо като почуда.
— Има го. Ораторът Полиемид бил екзекутиран, както и Сократ. Съветът възстановил съборената от спартанците градска стена и ремонтирал храмовете на Акропола. Не си мислете, че сме някаква забутана дупка! Ние сме гърци не по-малко от вас, един от хилядата градове, също като онези в Аркадия или Тесалия.
Момчето беше грейнало, докато демонстрираше познанията си, но лицето му помръкна, когато видя широко отворените очи на пребледнелия Ксенофонт.
— Какво има? Обидих ли ви с нещо?
— Не, момче. Каза, че Сократ бил екзекутиран?
— О, не знаете ли? Бил страхотен процес. Обвинили го, че не вярва в боговете — и че атинските младежи предпочитали да го слушат, вместо да работят. Предложили му да го пратят в изгнание или да млъкне, но старият глупак избрал смъртта! Позволили му да изпие отрова. При Полиемид историята била съвсем друга, така каза баща ми. Той…
Ксенофонт обърна гръб на словоохотливото момче. Известно време се чувстваше напълно празен от мъка, сякаш никакви мисли не можеха да достигнат до съзнанието му. Беше изминал толкова дълъг път и бе научил толкова неща. Ако Сократ го нямаше, за да го изслуша… Разплака се и този път не се опита да скрие сълзите си. Седна сам, настрани от радостната тълпа, отделен от тях във всяко отношение.
След известно време чу стъпки. Отвори очи и вдигна глава. Очакваше да види Хрисоф, но вместо това пред него стоеше Палакис. Той я погледна със зачервени очи и пребледняло лице.
— Иска ми се да го познаваше — каза Ксенофонт. — Той беше наистина велик, рядък човек. И в същото време не мисля, че е написал нещо! Можеш ли да повярваш? Какво са думите. Само след век ще бъде забравен. Няма статуи на Сократ. Хората дори няма да знаят, че е живял.
— Ти можеш да запишеш онова, което си спомняш — отвърна тя. — Той сигурно би искал да го направиш. Личи си, че го обичаш.
Тя седна до него и Ксенофонт трябваше да положи усилия, за да устои на залялата го мъка и да не скрие лице в рамото й. Устоя и почувства как волята му се завръща. Палакис не беше негова, макар че, от друга страна, тя сама беше дошла при него. Може би каузата му не беше чак толкова безнадеждна.
— Какво ще правиш сега? — попита тя. — Имаме сребро и злато. Ще го поделиш ли с хората? Или…