Той примигна. За момент забрави мъката си — щеше да й се отдаде по-късно. Закле се, че ще почете Сократ с вдигната чаша вино и писано слово, но точно сега имаше възможност за нещо още по-голямо.
Разтърка лице с длани и се върна при групата. Видя, че на лицето на Хрисоф е изписано искрено съжаление, но го отхвърли и го привика при себе си.
— Офицерите при мен! — извика Ксенофонт. — Всички капитани и пентакости. Хефесте, ти също.
Мъжете се събраха бързо и той ги поведе по склона на хълма, докато не стигнаха до едно маслинено дърво в пясъка, израснало от костилка, пренесена от вятъра през половината свят. Ксенофонт потупа ствола и каза:
— Това дърво е дошло отдалеч и е пуснало корени тук. Подобно на гърците по брега на морето пред нас, тук имаме семето на град. Погледнете всички онези, които доведохме тук. Имаме войници и жени, деца и роби. Имаме злато, сребро, умели и опитни хора. Имаме всичко, което ни е нужно, за да основем гръцки град в тази страна. Тук. Бихте ли поискали да се пръснем по четирите посоки на света след всичко, през което преминахме? Казвам ви, изпитвам по-голяма близост към вас и към всички останали, отколкото към когото и да било досега. Има ли сред вас някой, който не се чувства по същия начин? Ако се приберем, ще се върнем при стария си живот и старите грижи. Защо вместо това не бъдем семето на един нов град? Нова държава. Децата ни могат да станат наследници на империя в зависимост от това, което ще решим тук. Защо не? Досега единствената ни грижа беше да оцелеем и да стигнем дотук. Ето че стигнахме, вече знаем как се прави. Защо да не започнем да строим? Достатъчно сме на брой, за да издигнем стени и домове.
Погледна настоятелно Хрисоф.
— Можем да станем нова Спарта, нова Тива. Ако изберем река, вливаща се в морето, можем да бъдем нова Атина. И да плаваме в морето с кораби, построени от самите нас.
— Ще ни водиш ли, ако решим да останем? — тихо попита Хрисоф.
Ксенофонт отвърна на погледа му, без да трепне.
— Ако го желаете, ако ме искате, да. За мен това би било чест и най-великата цел в живота ми. Мислех си, че целта ми е да ви доведа живи и здрави дотук, но може би това е само началото.
Хрисоф кимна, после каза:
— Ще трябва да питаме останалите. Разбираш, че подобно решение не може да се вземе без обсъждане.
— Да… разбира се…
Гласът му замря и той се загледа през пясъците към блещукащото море. Изпитваше болка, но кой щеше да бъде в Атина? Не човекът, който ги е спасил. Не, отново щеше да бъде неизвестен, какъвто бе преди. Без Сократ родният му град вече не беше негов дом.
— Моля те, Хрисофе, избирай внимателно. Това е единственият шанс, който ще имаме. Всички сме гърци, приятелю. Единствено ние можем да си помислим подобно нещо.
Останаха три дни на това място, при блещукащото море. Ксенофонт ги чакаше да стигнат до решение. Отговаряше на всички въпроси, които му задаваха, толкова честно, колкото можеше. Накрая те пратиха Хрисоф да каже решението им и Ксенофонт не знаеше дали то е добро, или лошо.
Стомахът му кипеше, докато ставаше да посрещне спартанеца. Хрисоф дойде и сложи ръка на рамото на атинския аристократ, който ги беше превел през цяла империя.
— Съжалявам, Ксенофонте. Искаме просто да се приберем у дома.
Думите му бяха като нож между ребрата, носещ внезапна болка, от която в очите на Ксенофонт избиха сълзи. Той наведе глава, прочисти гърлото си и осъзна, че трепери.
— Разбира се, аз… Добре, приятелю. Ти ще трябва да поделиш златото и среброто между тях. Би трябвало да е достатъчно, за да се устроят добре и да не гладуват, докато си намерят работа.
— Ти няма ли да дойдеш с нас? — попита Хрисоф.
Очите му бяха потъмнели от мъка и Ксенофонт разбра, че това е краят между тях. Поклати глава.
— Не. Наследих малко земя в Пелопонес, недалеч от Спарта. Управителят на имението развъжда коне. Сигурен съм, че след толкова много време си мисли, че притежава имота. Не, Хрисофе, няма да остана. Не ме бива в сбогуванията, приятелю. Ще продължа сам нататък. Може би някой път ще дойдеш да ме видиш и ще донесеш вино. Бих… бих се радвал.
Хрисоф хвана ръката му и я стисна.
— Давам ти думата си. И имаш моята благодарност. Ще се видим отново, обещавам. Ще вдигнем чаши за всичко, което направихме. И за липсващите приятели.
— Успяхме, спартанецо — каза Ксенофонт и се усмихна през сълзи.
Това беше достатъчно. Без нито дума повече той тупна Хрисоф по рамото и заслиза с лека стъпка към морето.
Исторически бележки