4
Кир залиташе към крепостта, издигаща се встрани от пътя, водещ на запад. Целият беше покрит с прах и очите му бяха зачервени от пясъка и стичащата се от челото му пот. Пътуваше вече два дни, без храна и само с малък мях вода. Беше се научил на издръжливост от спартанците, които му бяха показали докъде може да стигне човек само със силата на волята си, стига да е достатъчно твърдо решен — или просто да легне и да умре, ако не го знае.
В този район на кафяви хълмове и суха земя нямаше реки. Самата крепост бе построена от кирпич около кладенец, сякаш беше пораснала от земята като стара кост. Кир си помисли, че може да е едно от местата, на които бе почивал със спартанците, но не можеше да е сигурен. Боеше се, че ще я намери изоставена, че кладенецът е пресъхнал, а войниците са избягали при своите племена по хълмовете. Едва не се разплака, когато видя движение на високата стена при портата.
— Отворете — каза той. Гласът му излезе като дрезгав шепот и той си спомни, че е запазил глътка вода, за да разкваси устата си за този момент. Вдигна меха, но той бе празен. Беше изпил и последните капки някъде по пътя.
Войникът го гледаше свирепо отгоре.
— Махай се, просяко — каза мъжът. — Че ще сляза и ще те пребия. Не ме карай да се моря в тази жега. Махай се!
— Вода… — изграчи Кир.
Войникът се намръщи. Всички по тези места знаеха що е жажда — и колко е скъпоценна водата тук. Реките бяха вените на живота и всички живееха покрай тях. Ако пресъхнеха в горещия сезон, загиваха реколти, цели села се превръщаха в кости и прашна кожа, потънали в мъртвешка тишина. Без да каже нито дума повече, той изчезна от поглед.
След малко в портата се отвори малка врата. Стражът излезе с меч в ръка и подозрителни очи. Подхвърли на Кир наполовина пълен мях вода, топла като кръв, и огледа околните хълмове.
Кир загълта жадно. Благословената течност го изпълни с живот и целенасоченост. Усещаше как волята му се завръща и си помисли за цветята, които бе видял да поливат пред очите му. Водата беше живот и той бе отчаяно благодарен на войника.
— Благодаря — каза той. — Ще те наградя за добрината ти към един непознат.
— Няма нужда — отвърна мъжът и протегна ръка за меха. На Кир му бе трудно да му го върне, но не показа с нищо вътрешната си борба.
— Аз съм Кир Ахменидски, синът на цар Дарий. И казвам, че има нужда. Ти спаси живота ми. Как се казваш?
Човекът замръзна смаян. По лицето му си личеше, че е повярвал на думите му.
— Аз… виждал съм те — с почуда рече той. — Когато мина оттук с онези мъже, които тичаха като хрътки. Виждал съм те! — Падна на колене и опря чело в прашната земя. — Господарю. Прости ми. Не те познах.
— Стани, дарителю на вода — рече Кир. — Още не си ми казал името си.
— Парвиз, господарю. Но що за злощастие те е сполетяло, че идваш сам? Дори без меч? Разбойници ли са те нападнали? Тук сме само четирийсет души и командирът често е в града. Господарю, да не си дошъл да го освободиш от поста му? Той е мързелив глупак и подобно решение няма да е лошо.
Кир се засмя на бързината, с която човекът беше започнал да прокарва интересите си.
— Щом знаеш кой съм, значи знаеш и че се намираш под мое командване, Парвиз.
Мъжът понечи да падне отново на колене, но Кир го хвана за ръката и той остана прав. Трепереше.
— Разбира се, господарю.
— Имате ли коне?
— Шест великолепни коня, господарю, макар че единият е куц. Съжалявам. Ако знаехме, че…
— Ще взема петте, които стават за яздене. Трябва да стигна до Суза, откъдето започва Царският път. Твой дълг е да ми помагаш, нали? Чувал ли си за Суза?
Човекът поклати глава и Кир потисна въздишката си. Самият той беше свикнал да препуска през нощта на бързи коне, но почти всички поданици на баща му живееха и умираха на не повече от един ден път от мястото, на което са се родили. За тях далечните земи като Индия, Египет и Тракия бяха само имена, ако изобщо им говореха нещо.
— Намира се на запад, на повече от десет дни път с кон. Така че събери и въоръжи трима от най-добрите ти хора. Ти ще си четвъртият и ще яздиш до мен. Намери ми меч и копие, Парвиз.
— Господарю, тук нямаме нищо, което би носил един царски син.
— Не ми трябват скъпоценни камъни — отвърна Кир. — Донеси ми ловджийско копие и войнишки меч. Искам да ловувам, да препускам бързо и да оставя този прахоляк зад себе си. Искам да видя отново реки и зелени гори.
— Слушам, господарю.
Парвиз отвори малката врата и се втурна през нея да изпълни заповедта. Кир затвори очи и вдигна лице към слънцето.