В Суза Кир остави Парвиз и хората му да чакат с конете и се отби при един лихвар на царската улица. Навсякъде наоколо имаше фонтани и дворове, построени в прослава на баща му и дядо му, чиито образи го гледаха, изсечени в белия камък. При лихваря се подписа и сложи печата си под нареждането за сто златни стрелци, след което хвърли кесията на Парвиз. Най-новият му слуга се опули при вида й и не можа да се сдържи да не надникне вътре и да опипа монетите. Докато Парвиз разменяше половината за сребро, Кир си позволи един ден, за да се изкъпе и да се остави на масажистите да разтрият мускулите му. В царския дворец шивачите му взеха мярка за дрехи, а местният управител му докара най-добрите коне, които можеха да се намерят. Кир се нахрани добре и настани хората си в странноприемница до градските стени. След като изпълни отговорностите си към тях, тръгна към царската казарма и мястото за тренировки.
Беше облечен в коприна и злато и офицерите, които лично бе издигнал и обучил, веднага го познаха и тутакси се втурнаха да изпълнят всяка негова заповед. Прашният просяк от пустинните пътища беше изчезнал и Кир бе благодарен за това. През годините се гордееше, че рядко му се случва да прекара две поредни нощи в едно и също легло, за да може да посети всеки командир и офицер в западната част на империята — от онези, които охраняваха градските стени на Сарди, до разположените в затънтени планини отряди, охраняващи малки светилища. Лицето му беше познато навсякъде.
Казармата в Суза се намираше на края на града, където някога земята била смятана за безполезна. Персийското злато я бе превърнало в обширна площ от зелена трева и бели постройки, напоявана и поддържана от роби. Във всеки момент тук тренираха по хиляда войници. Кир нареди да се строят пред него, за да направи преглед. Парвиз го следваше.
След прегледа му предложиха разхладителни напитки и го настаниха на сянка. Роби му вееха с ветрила. На вечерята всички говореха непринудено, макар че го наблюдаваха и чакаха заповедите му; питаха се какво го е довело тук.
След като се нахрани, Кир избърса уста с кърпа, облегна се назад и се обърна към полемарха, старшия командващ.
— Полемарх Берое, ще ми трябва лична гвардия, разбира се. От онова, което видях, хората ти ще свършат отлична работа. Поздравления за работата ти. Избери… триста от най-добрите, които да ме съпроводят утре. — Наведе се напред, когато командващият кимна над парчето агнешко. — И между другото, някои командири се изкушават да отпращат онези, които не харесват. Мързеливите, мрънкащите, хората с лош характер. Ще разбера, ако случаят е такъв.
— Ще получиш най-добрите ми хора, господарю. Кълна се. Не мога да направя по-малко за син на баща ти.
Кир се вгледа в него. Не беше сигурен дали новината за смъртта на баща му е стигнала дотук. Беше малко вероятно, макар че вестта щеше да го следва по петите. Веднъж беше чул разказ за затъмнение, при което слънцето било закрито от огромна сянка. Старецът, който го описваше на младите царски синове, беше астролог, доведен от хиляди мили, за да ги обучава. Онова, което се беше запечатало в ума на Кир, бе изпълненият с благоговение спомен на човека за сянката, която се носела от хоризонта към него по-бързо от галопиращ кон и покривала целия свят. Новината за смъртта на баща му щеше да е като онази сянка. Човек не можеше да я спре или да й избяга. Тя щеше да покрие всички и да остави след себе си едно променено царство.
Полемарх Берое от царската казарма като че ли се чувстваше неудобно от мълчанието около масата и затова продължи да дрънка, докато Кир отпиваше червено вино.
— Право да си кажа, господарю, мислех си, че си дошъл заради историята с онзи спартански изменник. Кълна се, че ще го прогоним от империята веднага щом пристигнат подкрепленията.
Кир отпи дълга глътка, преди да отговори. Баща му винаги бе предпочитал да води важните разговори по време на хранене заради възможностите за протакане, които това предлагаше.
— Кажи ми какво според теб е право — каза най-сетне той.
Берое се изчерви, но се овладя, готов да докладва на началника си.
— Той командва към две хиляди гърци, господарю. Казаха, че били спартанска войска, изпратена да защитава гръцки градове в Тракия на север от някакво дребно въстание. Спартанецът пратил вест у дома да му пратят хора и те пристигнали при него и минали под негово командване. Но той е безмилостен тиран, както е добре известно. Току-що написах писмата, за да поискам подкрепления.
— Как е името му? — попита Кир.
— Клеарх, господарю. Жителите на Тракия също пращат писма в Гърция и питат защо на този човек, който изклал едно село без никаква причина, му се дава войска, с която да върши още по-големи злини.