— Знам за него — каза Кир.
Клеарх беше прословутият управител на Византион, назначен по времето на управлението на Трийсетте тирани в Атина[4]. След падането им той също бе низвергнат. Вярно беше, че му се носеше славата на човек, който не вижда място за милост и състрадание. Точно в момента Кир с радост би приел до себе си хора като него. Почувства растящото вълнение в гърдите и стомаха си, сякаш виното беше по-силно, отколкото си бе давал сметка.
— И къде сега е този спартански тиран, Берое? На път към дома ли?
— Господарю, мислех си, че затова си дошъл при нас. Разположил се е на лагер сред хълмовете на няма и три дни път от града. Готови сме да отбраняваме стените, ако дойде, бъди сигурен.
— И има две хиляди спартанци? — попита Кир.
— Заловихме един от съгледвачите му, господарю, който се промъкваше покрай стените на Суза. Каза, че били повече, макар че гърците винаги лъжат.
Кир се усмихна.
— Да. Никога не съм срещал хора, които се наслаждават повече от тях на лъжите. Съгледвачът жив ли е още?
Берое кимна и Кир стана, избърса си устата и пусна кърпата да падне на масата.
— Добре. Покажи ми къде го държите. И намери бърз кон.
Кир пое дълбоко дъх и се насили да се успокои, като призова спомените си за спартанците, които беше познавал, и се помоли наум за тяхната благословия и помощ. Анаксис щеше да го укори заради начина, по който трепереха ръцете му, макар това се дължеше повече на липсата на сън и тревогите, отколкото на нещо друго.
Не беше бездействал през дните в Суза, докато очакваше пристигането на спартанския военачалник. Беше се молил в храмовете и се бе къпал по два пъти на ден, след което се оставяше да подредят и парфюмират косата му. Бе тренирал с меч и щит като прост войник, макар че успя да намери само неколцина, способни да се изправят срещу него. Останалите бяха прекалено сащисани от сана му или се отнасяха с прекалено презрение към тежката физическа работа. Постоянните упражнения и дисциплината, на които се беше научил от спартанците, го изпълваха с раздразнение към разглезените войници на Суза. Те сякаш прекарваха прекалено много време в маршируване в красиви униформи и твърде малко в работа с оръжията си. Вечер Кир четеше в дворцовата библиотека, но не намираше покой. Сънят му беше накъсан, ако изобщо го спохождаше. Баща му беше мъртъв; брат му управляваше империята. Светът се бе променил. Имаше моменти, в които си мислеше, че единствено той си спомня какво е било преди.
Мина достатъчно време сянката на бащината му смърт да достигне до Суза. Кир беше видял пристигащите от пустинята ездачи и сега градът започваше период на траур и всички извръщаха очи от него. Може би майка му се беше наложила над Артаксеркс — нямаше как да разбере. За всеки случаи Кир спеше, стиснал седефената дръжка на кама, макар да се съмняваше, че би чул промъкващ се убиец, преди да е станало твърде късно. От тази мисъл от стомаха му се надигнаха киселини и той се оригна. Тази вечер се чувстваше неудобно, по-неуверен в себе си от обичайното в присъствието на спартанеца.
Клеарх седна така, сякаш беше готов на мига да скочи и да се хвърли в бой. Беше широкоплещест, с покрити с белези ръце и носеше червено наметало, бронзов нагръдник, кожена пола и наколенници. Прасците му бяха голи и мускулести като на борец. Излегна се като котарак на слънце, напълно уверен в собствената си сила. Не се беше пазарил за условията за примирието, а просто беше дошъл в Суза да се срещне с Кир, съпровождан само от двама души, които бе оставил отвън. В края на краищата не бяха във война.
Кир усещаше натрапчиво напрежение, може би защото някаква част от ума му знаеше, че Клеарх е заплаха и трябва да си отваря очите на четири в негово присъствие. Но по някакъв начин тази заплаха бе честна. Това беше едно от нещата, което Кир оценяваше у войниците от онзи далечен град. Атиняните можеха да спорят с всекиго заради самия спор. Трудните въпроси и тежките морални избори сякаш им доставяха удоволствие. Персите приличаха повече на тях, отколкото бяха готови да си признаят. Кир беше виждал със собствените си очи как търговците на пазара зарязват цяла опашка жадни за стоките им купувачи, за да се пазарят с единствения, опитал се да оспори цената.
В сравнение с тях спартанците носеха гордостта си открито, макар че враговете им наричаха това арогантност. Те предпочитаха простотата във всичко, което означаваше, че за тях казването на истината и откритостта са въпрос на лична чест. Ако човек не искаше да получи честен отговор от спартанец, най-добре беше да не задава въпроса. Кир откри, че се усмихва от тази мисъл, макар да знаеше, че Клеарх наблюдава внимателно изражението му.
4
Олигархичен режим в Атина след Пелопонеската война, управлявал от 404 до 403 г. пр.н.е. — Б. пр.