— Те не са деца, Сократе. Стават все по-дръзки и жестоки всеки път, когато ме видят на улицата. Живеят и се плодят като плъхове.
— По-добре да те замерят с плодове, отколкото с камъни, приятелю.
— Замеряха ме както с плодове, така и с камъни — отвърна Ксенофонт и отметна изцапаното си наметало, за да покаже спартанския копис на кръста си.
Сократ подсвирна.
— Това не е оръжие за атинските улици. Изтеглиш ли спартански меч в сянката на Акропола, какво ще правиш с него?
— Те са бясна тълпа! Следят ме, пращат вест и се събират навсякъде, където отида. Чувам сандалите им по алеите, а после се появяват, крещят ми, плюят ме! Да не би да искаш да вървя през дъжд от камъни и крещящи младоци невъоръжен? — остро попита Ксенофонт. После наведе глава, отново намусен и раздразнен. — Когато бях в съвета, имах право да нося оръжие. То не ми беше отнето, както ми отнеха много други неща. Нима искаш да ходя беззащитен?
Без да каже нито дума, Сократ го хвана под ръка и го поведе навътре в къщата. До спалнята горе се стигаше по паянтова стълба. Ксенофонт приклекна и се размина на косъм с една греда, в която си беше удрял главата неведнъж. Намръщи се и приятелят му се засмя.
— Виждаш ли колко по-добре е да си нисък?
— Нямах този проблем в старата ти къща — отвърна Ксенофонт. — Там поне можех да стоя изправен.
— Ама какъв беше наемът! Онази старица ме изстискваше като смокиня.
Сократ взе две смокини от масата и демонстрира, от което Ксенофонт трепна. Домакинът въздъхна.
— Когато бях зидар, се хранех и спях като цар. Дори когато бях войник. Не ме познаваш от онова време, когато силата и уменията с меча бяха единствените неща, които познавах. Участвал съм в три кампании, Ксенофонте. Три пъти излизах на арената на Арес за господарите си — и спасих живота на Алкивиад!
— Наистина ли? Никога не си ми го споменавал — иронично подхвърли Ксенофонт.
Сократ го тупна по рамото, от което младежът се олюля.
— Знам, че съм ти го казвал много пъти, но добрата история е произведение на изкуството, също като една статуя. Полировката е толкова важна, колкото и камъкът.
— Тоест лъжите.
— Не, не е същото. Полировката. Но да се върнем на твоите беди, приятелю. Всеки ден търпиш тези подигравки и обиди към честта ти. Казваш, че става по-лошо. Показваш ми спартански копис, сякаш може да ти се наложи да го използваш, макар че враговете ти са прекалено млади, за да ги нападнеш с чест. Нима ще се нахвърлиш да убиваш деца?
— Те не са деца — отвърна Ксенофонт.
— Значи са мъже, така ли? Брадати и обучени? Въоръжени за война?
Ксенофонт поклати глава и си спомни парцаливата шайка, която се бе втурнала да го преследва. Видя, че Сократ чака отговора му, и въздъхна.
— Не, не бяха мъже.
Сократ кимна и вдигна пръст, за да подчертае тезата си.
— Да заплашваш с меч, който няма да използваш, е постъпка на слаб човек. А ти, приятелю, не си слаб. Нима това е намерението ти? Да им размахаш парче остро желязо и да ги накараш да се разтреперят от страх и да ти се поклонят?
— Не — с неохота отвърна Ксенофонт. — Макар че си помислих, че може и да ми се наложи да го направя.
— Винаги съм смятал, че не е зле да обмислиш нещата, преди да те арестуват за нараняване или убийство. Ето, нарежи това колкото се може по-ситно. Не дафиновите листа, те са само подправка. Ах, зеленината — тя е пълнежът на живота! Жизнеността на киселеца и копривата, на амаранта и секирчето, на цикорията и черното кучешко грозде.
— Това последното не е ли отрова? — попита Ксенофонт, докато вземаше ножа и започваше да реже.
— Кучешкото грозде ли? Не и ако си го набрал зряло и си го сварил, както направих аз. Нима бих застрашил живота на момчетата ми? Или на благородния си гост? Не. Целият свят е килер с провизии за човек, който има очи да вижда и добри ръце, които да намерят добрите листа сред обикновената трева. Питай ме колко струва тази вечеря, Ксенофонте, тази храна, която ще засити жена ми, синовете ми, госта ми и ще уталожи собствения ми апетит, който прекалено често ми е господар и никога роб?