Ксенофонт погледна скумриите. На масата бяха подредени повече от десет. Познаваше обаче добре философа, така че каза:
— Нито една монета.
— Нито една монета! — като ехо повтори Сократ. — Ах, ти си същински оракул! Старият Анатолий на пристанището ми даде рибата в замяна на това, че му помогнах да си закърпи мрежата. Възлите са много интереси и си тръгнах с ново умение, което струва повече от няколко риби. А той си мислеше, че ми плаща за труда. — Сократ се наведе към него и продължи със заговорнически тон: — Честно казано, аз трябваше да му платя. Нали? — И тупна доволно по масата със силната си ръка, от което цялата стая се разтресе.
Ксенофонт чу тропане над тях и погледна натам. Искаше му се старият му учител да приеме дар или дори заем, за да се настани в по-добро жилище в Атина, но Сократ не искаше и да чуе подобно предложение. У съседите от другата страна на стената избухна спор, който се чуваше ясно, а Сократ продължи:
— Но ти ме разсея, Ксенофонте. С всичките ти приказки за треви и рибари. Да се върнем на твоя проблем. Не обичам да те виждам гневен. И тъй… щом няма да нападнеш голобрадите младоци, щом няма да ги заплашваш като старица, би ли ги събрал, за да им обясниш, че не бива да се подиграват и да хвърлят камъни?
— Не мисля, че бих го направил. Достойнството ми не би го понесло.
— Така е. Момчетата често са груби, все още си го спомням. Все се подиграват на добрия. И все пак… не бива да си суров. Би ли използвал пръчка? Или ритници? По-добре от копие, ако питаш мен.
— Бих — със задоволство отвърна Ксенофонт, като си представи сцената. Режеше дивите растения с бързи и уверени движения и ги сипваше в огромната купа.
— Донесе ли вино? — попита Сократ. Ксенофонт поклати засрамено глава. Философът сви рамене, бръкна под масата, извади стар мях и го отпуши. — Няма значение, тук има малко. Мъжете на словото не могат да говорят със суха уста. Да не би да съм диво магаре или козел, че да пия вода? Не, човекът пие вино, за да стопли кръвта си, за да излезе извън себе си и да погледне назад безпристрастно. Този „екстаз“, който излиза, е тайната на добрия живот, приятелю. Не можем винаги да бъдем себе си. Прекалено е уморително.
Ксенофонт усети, че се усмихва, докато по-възрастният мъж слагаше две чаши на масата и ги пълнеше с вино.
— Скъпата ми Ксантипа не вижда достойнствата на виното така, както ги виждам аз. Тя… — Сократ реши да замълчи, когато жена му се появи на стълбата. — Моето скъпоценно цвете Ксантипа благоволи да се присъедини към нас на вечеря. Не ме ли чу, че те викам?
— Чух — отсечено отвърна Ксантипа. Изглеждаше раздразнена и Ксенофонт се извърна, все едно не ги чува. — Момчетата пак са се покатерили на покрива на съседа!
— Любима, имаме гост. А момчетата се катерят. В природата им е.
— Хм. Когато ги окуражават, може би. Добре дошъл си в дома ни, съветнико. Доколкото това тук може да се нарече дом — каза Ксантипа.
Ксенофонт й се поклони и докосна бузите й, макар че ръцете му бяха покрити с парченца нарязани треви.
— Благодаря — каза той. — Макар че за съжаление вече няма съвет. Съпругът ти ми помага с един проблем.
— О, да, много го бива да решава проблемите на другите — изсумтя тя.
— Моя скъпа сладка смокиньо, отворих последното вино — каза Сократ. — Би ли отишла до магазинчето на Делиос за още?
— Бих, ако имаше с какво да го платиш — отвърна тя.
— Той е приятел, любов моя. Кажи му, че ще му платя другата седмица.
— Той каза, че трябва да му платиш за миналия месец, иначе няма да ти дава още.
— И все пак — настоя Сократ. — Кажи му, че ми е дошъл стар приятел на вечеря. Ще разбере.
Ксенофонт посегна за кесията си, но ръката му бе сграбчена от пръсти, които бяха работили от най-ранна възраст с чук и длето.
— Ти си мой гост — каза Сократ. — Не вади парите си в тази къща.
— Трябваше да се сетя да донеса вино.
— Положението е такова, каквото е. — Сократ сви рамене.
— Остави ми гордостта, глупавата ми суета. От миналата седмица имам трима нови ученици.
— По-добре ги учи как да дялат камък — каза Ксантипа. — Или как да боравят с копие и щит. Поне за това биха ти плащали. А не за всичките ти въпроси. Не плащат за нещо, което им даваш просто така.
— Ще донесеш ли виното, нар мой? — попита Сократ и този път в гласа му се доловиха твърди нотки.
Ксантипа реши, че е на път да прекали, и излезе на улицата, като все пак затръшна вратата.
— Тя е… огнена жена — каза Сократ и погледна вратата с обожание. — Наистина не я заслужавам.
— Наистина ли философията ти носи толкова малко пари? — попита Ксенофонт. — Мога да ти плащам като твой ученик, стига да ми позволиш. Казах ти го още когато напусна предишния си дом.