— Аз съм горд човек — отвърна Сократ. — Всички атиняни сме горди. Не обичам да вървя с протегнати ръце и да хленча „нахранете ме“, „облечете ме“. Не. Аз проправям собствен път. Разчитам на съобразителността си. Изхранвам момчетата и жена си и ако има дългове и трудни дни, какво от това? Отреденото ни време е толкова малко, Ксенофонте! Нима трябва да пропилявам цял ден в тревоги? Какво ми гарантира, че като си легна довечера, няма да си отида в съня си? Скъпата ми Ксантипа може да ме намери изстинал утре сутринта. Жена ми ще е съкрушена, синовете ми ще са принудени да станат роби или да умрат от глад. Но бих могъл да умра в съня си и като зидар, и резултатът ще е същият. Бих могъл да умра на бойното поле и те пак ще страдат не по-малко. Вместо това задавам въпросите си и понякога хората съзират истини, които не са виждали дотогава. Това може да е само по себе си награда, Ксенофонте…
— Питай тогава — мрачно рече Ксенофонт.
— Ти вече знаеш истината. Моето желание е само да я извадя наяве, да те накарам да я задържиш пред очите си и наистина да я видиш. Някои не могат да понесат тази светлина и стават странно гневни, когато я видят. Критий беше един от тях — и гневът накрая го погуби. Дано душата му намери покой.
Ксенофонт сведе глава в памет на споменатия. Сократ кимна, сякаш се съгласяваше със самия себе си.
— Мисля, че ти си замесен от по-добро тесто. Добре.
Двамата се гледаха един друг през масата, напълно забравили за рибата и нарязаните зеленчуци.
— Защо младежите на улицата те замерят с камъни и развалени плодове?
— Защото им се позволява да подивяват. Защото това е бедна част на града. Тук няма никакъв ред.
— По всеки минаващ ли хвърлят камъни?
Последва мълчание. Накрая Ксенофонт поклати глава.
— Тогава защо по теб, приятелю?
— Много добре знаеш защо.
— И въпреки това искам да чуя.
— Виждали са ме много пъти на това място. Знаят името ми.
— Значи мразят името ти, така ли? Явно хвърлят камъните по него.
— Виждат в мен предател — измърмори Ксенофонт и се изчерви.
— Значи не мразят името ти, а онова, което си направил?
— Не съм направил нищо лошо. Нищо!
— Тогава какво основание имат да смятат, че си предател?
Ксенофонт вдигна ръце.
— Дойдох при теб като приятел, не като ученик. Тази вечер не съм в настроение за това. Я налей последното вино или ми позволи да купя още. Можем да говорим за всичко друго. Нека оставя това на улицата, в канавката.
Сократ сложи нарязаните зеленчуци и рибата в купата и добави парчета бяло сирене. Сипа зехтин, докато всичко не заблестя, след което стри между пръстите си бучка сол.
— По-добре да го направя, докато любимата ми не е вкъщи. Твърди, че слагам прекалено много сол, и е вярно, но какво е животът без нея? И, приятелю, не си идвал при мен от цял месец, макар че целият град кипи. Днес дойде тук за отговори, може би за съвет. И тъй, да потърсим сърцевината, както правят продавачите на охлюви с техните малки костени пръчици.
Вратата се отвори и жената на философа се появи на прага. Изгледа свирепо огромната купа и двамата мъже и сложи на масата помежду им две амфори вино.
— Делиос каза, че трябва да му се плати, или няма да има повече. Каза, че не бил лихвар. Че можеш да го докараш до просешка тояга, ако ти позволи.
— Делиос е скъп приятел и герой сред хората — със задоволство рече Сократ. Махна капачките от глина и кожа и подуши с наслада. — Нови, сурови и млади, любов моя. Като първите седмици на брак, нови приятели, нова любов, нови триумфи!
Жена му изсумтя, но не се задърпа, когато той я прегърна. Ксенофонт никога не беше харесвал начина, по който тя се държи със Сократ. Ксантипа сякаш не можеше да понася мъжа си, но двамата бяха отгледали трима синове. Макар че в поведението й се долавяше истинска горчивина, тя почти се потушаваше от любовта й към якия мъж, който я целуваше така звучно в момента.
— Извикай момчетата, прескъпа моя — рече Сократ. — Съветникът ми обясняваше гнева си.
— Съветът беше разпуснат — предпазливо каза Ксенофонт. — Вече нямам пост. — Знаеше, че ще бъде засипан с въпроси, и все още не беше склонен да задълбава повече, но Сократ като че ли беше забравил възражението му.
— А градът нуждае ли се от Съвет? Нима в Атина не са останали добри мъже, които да поемат обществените работи?
Сократ му даде чаша от новото вино и Ксенофонт отпи, докато се настаняваше на масата. Ксантипа изкрещя на синовете си да идват и сложи чинии, лъжици и ножове за всички. После запали маслена лампа и стаята се окъпа в златиста светлина.