Над главите им персийският офицер си пое дълбоко дъх да даде заповед. Кинис протегна щита си и краят му моментално беше хванат от негов другар. Двамата се спогледаха, вбесени от предателството.
Офицерът изкряска и персийските лъкове се опънаха максимално и тетивите им избръмчаха, запращайки първите стрели надолу. След като те изсвистяха, Анаксис стъпи на един щит заедно с още десетина спартанци и всички полетяха нагоре към изумените стрелци. Анаксис се озова сред тях с копието и гадния копис в ръце, като се смееше на паниката им.
2
Кир спря на широката пътека между лимоновите дръвчета. Тисаферн продължи няколко крачки, преди да спре и да се върне при него.
— Какво има? — попита възрастният мъж.
— Стори ми се… А, от много време не съм бил у дома. Било е крясък на птици или плач на роби. Империята скърби, стари ми лъве. Сърцето ми плаче и ми се стори, че чувам гласа й. Баща ми сътвори света около себе си. Виж това място! Истинско чудо е да стоиш така високо над равнината, да усещаш вятъра и да познаваш сянката на дърветата, като в същото време знаеш, че цялото плато е изсечено от планинския склон. Царете постигат повече от обикновените хора, ако имат въображение.
— Баща ти винаги е бил човек на волята — каза Тисаферн. — Макар че невинаги беше прав, той вземаше решение и действаше според него. Повечето хора намират подобно нещо за изтощително, но баща ти ставаше по-силен и по-уверен с всяка изминала година.
— И с все по-малко съмнения.
— Съмненията са за децата и старците. Тогава виждаме твърде много възможности и затова е по-трудно те да бъдат сведени до едно действие. А когато сме в разцвета на силите си, орязваме слабите избори и посягаме към меча, лопатата или жената.
Кир погледна мъжа, когото беше познавал през целия си живот, и го видя изгубен в спомени.
— Познаваш го отпреди да стане цар, разбира се — иронично подхвърли той.
Тисаферн вдигна очи към вечерното небе.
— Подиграваш ми се. Да, казвал съм ти го неведнъж, но още тогава видях величие в него. Брат му беше цар — и твоят баща прие това и му се закле във вярност. Просна се на пода и всички разбраха, че ще следва царя си.
— Знам историята — каза Кир, който изведнъж се почувства уморен. Тисаферн обаче продължи, сякаш не го е чул:
— Другият брат обаче не беше така велик духовно. Не, принц Согдиан не беше в състояние да постави честта пред собственото си желание да управлява. Само шест седмици след коронацията Согдиан се промъкна в царската спалня с меден нож. По изгрев-слънце застана пред двора, макар че ръцете му бяха червени и омазани с царска кръв, макар че беше оставил след себе си диря, сякаш се перчеше с нея. Каза на всички, че той е царят, и нито един не надигна глас да възрази. Тогава баща ти пристъпи напред от тълпата.
— Знам, стари лъве. Бил е верен на първия си брат, но отмъстил на втория. Дворът приветствал бурно храбростта и правото му. Той спечелил трона за себе си.
— Обичаше и двамата, но беше мъж с желязна вярност — каза Тисаферн и кимна.
— Както и аз.
— Както и ти — незабавно се съгласи Тисаферн. — Мисля, че имаш бащиното си сърце. Макар че той никога не беше толкова търпим към гърците като теб.
Сега беше ред на Кир да вдигне очи към небето и да измърмори неодобрително.
— Аз спечелих верността им.
— Купи верността им — изсумтя Тисаферн.
— Не. Не ги познаваш. На целия свят няма достатъчно злато, което да купи службата на спартанците, ако те не са решили да я дадат.
— Кир, скъпо мое момче, на целия свят няма достатъчно злато да купиш каквото и да било.
Младият мъж поклати глава, но в същия миг и двамата видяха между дърветата огромния павилион. Гвардейци ги наблюдаваха от пътя и те се смълчаха в очакване да видят умиращия цар.
Кир усети как стегнатият възел в него отчасти се отпуска, когато брат му Артаксеркс излезе да го посрещне. Една година по-голям от него, той беше толкова различен от брат си, колкото беше възможно, и в същото време във вените на двамата течеше една кръв. Артаксеркс открай време беше ученият. Двамата се обучаваха заедно под строгото око на баща си, но Артаксеркс бе онзи, който се препъваше в собственото си копие. Кир пък се упражняваше с майсторите на оръжията и подскачаше като мряна, надавайки радостни викове. По-малкият брат отначало не разбираше лошото настроение и мрачните погледи, които му се отправяха. Дори когато порасна достатъчно, за да си обясни неприязънта на брат си, тя не го безпокоеше. Кир знаеше, че е роден верен; знаеше също, че никога няма да бъде цар. Всички умения, които бе придобил, просто отразяваха славата на бащиния им трон. Дори когато царят го избра да командва войските и го изпрати да се учи при най-великите пълководци, младежът си бе мислил единствено че това ще го направи само по-полезен и по-ценен за баща му.