— Това си е твоя работа — отвърна, както винаги, кратко той и се разсмя.
— Дали си е моя или не, е все едно. Важното е, че никога няма да се оженя! Какво спечели тя сега от цялата работа? Спаси ли децата си? Да те вържат заедно с гърмящи змии! Втриса ме! Но няма да го допуснем, ако ще да ни струва и живота. И тъй, мистър Четърхенд, по какъв начин ще ги освободим?
— Ще измислим нещо, когато отидем там — отвърнах аз. — А сега да спим, защото през нощта едва ли ще имаме спокойствие.
2.
В ямата за кожи
Опитахме се да поспим, но не можахме и щом настъпи полунощ, отново се отправихме към лагера на сиусите. Пълзяхме с най-голямата възможна предпазливост, но за наша изненада скоро разбрахме, че всичко е било напразно, защото… там нямаше никой. Къде ли бяха отишли индианците? Там където бяха горели огньовете, по земята се търкаляха обгорени клони. Запалихме отново два от тях, за да ги използваме като факли и да потърсим оставените от сиусите следи. Скоро разбрахме, че те бяха продължили бойния си поход през прерията.
— Уф! — каза Винету, — жената в страха си сигурно е издала, че се намираме наблизо. Заплашила е сиусите с нас и е казала, че ще освободим децата й. И те са тръгнали веднага, за да не се осуети нападението им над упсароките. Да ги последваме бързо. Няма значение, че не можем да виждаме следата, защото знаем посоката. Щом се съмне, отново ще намерим дирите им.
Нямах нищо против. Качихме се на конете си, за да препуснем бързо по пътя, по който бяхме дошли. Пътят не ни създаваше особени трудности, въпреки че беше тъмно, тъй като ни беше познат.
Можехме да яздим по-бързо от сиусите, защото местността им беше чужда. И понеже бяха тръгнали вероятно малко преди нас, ние се надявахме, че ще ги настигнем скоро. Не след дълго се озовахме на мястото, където бяхме срещнали индианката. Оттук нататък местността ставаше непозната и за нас. Но след два часа небето започна да просветлява и ние можехме да препуснем в галоп. Малко след това вече беше възможно да потърсим и следата. Хамердул и Холбърз продължиха направо, аз завих малко надясно, а Винету — наляво. Не можех да открия нищо, но като се присъединих към останалите, разбрах, че Винету бе намерил следите им. Тръгнахме по тях най-предпазливо, защото бяха оставени най-много преди четвърт час. Местността бе планинска. След като прекосихме една гора, излязохме на сравнително равно място, което бе съвсем открито пред нас, а в дясно бе осеяно с храсталаци. Тук пред нас забелязахме сиусите, които, яздейки един след друг, се приближаваха към стръмнина, обрасла с единични дървета с широки корони. По тази стръмнина минаваше нещо като естествена просека — тясна ивица, по която не растяха дървета. Сиусите се насочиха към нея. Докато брояхме воините, забелязахме две неща — първото, което беше добре дошло за нас беше, че двамата предводители яздеха сами, а второто, което ни изненада неприятно, беше, че жената и синовете й липсваха.
— Сиусите не са ги взели със себе си, а са ги хвърлили в склада за кожи заедно със змиите. Трябва веднага да се връщаме! — извиках аз. — Но тъй като не знам къде се намира тази яма, ще попитаме Фолдър. Ще го пленим заедно с Танчан Хонска. Трябва да ги изпреварим горе на височината. В галоп надясно зад храстите, за да не ни забележат!
Винету се понесе на коня си преди да бях довършил изречението си и ние го последвахме. Когато достигнахме подножието на хълма, се убедихме, че сиусите яздеха все още през откритата равнина. Скочихме от конете, оставихме ги заедно с пушките на Хамердул и Холбърз да ги пазят и се заизкачвахме бързо. Преодоляхме приблизително половината височина и завихме наляво, малко косо към просеката. Когато я достигнахме, видяхме, че индианците минават тъкмо през нея. Скрихме се зад една скала, висока колкото човешки ръст. След малко видяхме да се задават и двамата предводители. Винету прошепна:
— Ти бледоликия, аз индианеца!
Щом отминаха малко, ние изскочихме безшумно и с едно засилване се намерихме зад тях на конете им. Хващайки ги с едната ръка за гърлото и нанасяйки им няколко удара с другата по слепоочието, успяхме да ги смъкнем от конете. И двамата бяха в безсъзнание. След това с помощта на ласата ги вързахме за конете им като чували, хванахме животните за юздите и ги поведохме надолу по склона. Всичко това се разигра толкова бързо, че бяха изминали само петнадесетина минути, когато се намерихме отново при спътниците си. Тръгнахме обратно. Скоро забелязахме, че пленниците дойдоха в съзнание. Танчан Хонска ни позна веднага. Фолдър се опита да ни обсипе с ругатни, но аз му показах револвера си и му кряснах: