Добре облеченият господин извади портфейла си.
— Колко искате, за да ни прекарате оттатък?
— Хм, хм. — Салджията назова десетократна цена. — И то за всеки поотделно! — добави той и се огледа наоколо.
Несъзнателно всички погледи последваха неговия, за да разберат какво смятат останалите пътници. Всеки от чакащите изгледа изпитателно останалите един по един. При това добре облеченият индианец, чието лице не бе изрисувано, изглежда, неочаквано се изплаши от нещо. Не каза обаче нито дума, само се извърна на другата страна и зарея поглед над водата.
— Хайде, какво чакаме! — настоя Пит. — Боби! Ти спечели от залагането и освен това ти дадоха и награда като победител! Ти ще платиш за трима ни!
— Не, не и не! Не плаща! Всичко изпил.
— Какво, всичко си изпил? Ти с всичкия си ли си?
— Съвсем с всичкия!
— През следващите дни положението за движение по реката ще се подобри ли, или ще се влоши? — попита непознатият господин салджията.
— Ще се влоши. През следващите дванадесет-четиринадесет дни въобще няма да може да се минава оттатък. Нито един организиран кормчия или салджия няма да се съгласи да поеме такъв риск.
— Ти не си ли организиран? Кажи тогава ясно! Аз ще заплатя за всички ни желаната сума.
— И за конете ли? И за катъра?
— Тяхната такса как ще изчислиш?
— Всяко добиче се равнява на четирима души. Те и без това създават много повече грижи!
Господинът с портфейла в ръка не се подвоуми и сега. Това се стори доста странно на всички останали, защото той имаше нежни ръце, болнав вид на лицето, а добре поддържаните му меки коси бяха посивели. Съвсем не приличаше на човек, готов да поема голям риск. Навярно го въодушевяваше някакво силно желание или някаква идея, за да се съгласи да поеме такъв риск, който явно не бе по силите му.
Докато той плащаше, Пит вече откара кафявия си кон на сала, много доволен от развоя на нещата. Не беше лесно да се отведат конете върху сала, защото те предусещаха опасността. Индианецът със скъпоценната огърлица държеше своя собствен пъстър жребец и белия кон на сиви петна на своя бял спътник за юздите. Боб му се притече на помощ и се зае с катъра, натоварен с багажа. С мъка отведоха и тези животни върху люлеещия се сал.
Междувременно господинът в каубойското облекло вече бе платил. Боб му помогна да се качи на сала. Салджията и едно от момчетата също скочиха върху дъските; котелът бе запален, лопатните колела заработиха. Другото момче отвърза въжето и скочи едновременно със стройния понка върху нестабилния вече сал.
Силното течение веднага повлече рязко надолу плавателния съд. Никой не изпитваше желание да разговаря. Всички бяха вперили поглед във водата и в кормчията на кормилото. На брега се насъбраха всички хора, за да наблюдават пътуването. Жителите по брега на реката очакваха с нетърпение да видят как ще се справи салът с тежките условия на придошлите води и силния ледоход.
Когато конете и катърът се поуспокоиха и пътуването сякаш тръгна нормално, господинът с посивелите коси попита любезно Боби:
— Накъде пътувате?
— За форт Рандал!
— Аха. — Господинът размени поглед със съпровождащия го индианец. — С известно леко отклонение!
Салът започна да се върти. Водите си играеха с него. Лицето на кормчията помрачил.
Моторът успя да извлече сала от водовъртежа. Достигнаха средата на реката и я отминаха. Салът се стремеше вече към западния бряг, когато нещо силно го блъсна отдолу под водата. Всичко останало се разигра с ужасяваща бързина.
Моторът престана да работи. Докато салът се носеше неуправляван по течението надолу, нещо го блъсна сега пък отстрани. Той неочаквано заседна и се наклони. Веднага се струпаха парчета лед и се образуваха нови водовъртежи. Течението напрягаше зловещите си сили, за да отстрани препятствието по пътя си.
Двете момчета излязоха от долното помещение, където машината вече бе престанала да работи. Изпълзяха задъхани и плюещи на палубата. Салджията стискаше с ръце неподдаващото кормило. Най-сетне той извика против волята си:
— Да се спасява кой както може! Спасителни лодки нямаше.
Сивокосият пътник смъкна якето си, за да може да плува по-добре. Силна вълна разкъса струпалите се огромни парчета лед, плисна върху палубата, заля всички с ледени пръски и отнесе надолу коженото яке.
Боб откачи единствения спасителен пояс, който се намираше на палубата, и го подаде мълчаливо на непознатия. Човекът се смути, ала го пое.
Пит не мислеше вече за никого. Бе скочил във водата и заплува към брега. Катърът, който не бе завързан достатъчно здраво, последва примера му, спусна се с товара си във водата и също се понесе по течението. Боб и индианецът със скъпоценната огърлица отвързаха останалите коне. Искаха да ги изтикат във водата, ала конете се подхлъзнаха, паднаха от сала, вдигнаха се на задните си крака и заритаха изплашени с предните. Стройният понка, който бе стоял досега встрани, се приближи с дълъг скок. Даде бързо знак с ръка на добре облечения индианец да се погрижи за сивокосия господин, а той и Боб се заеха с конете. Сивокосият скочи едновременно със своя индиански спътник във водата. Джек, който бе изостанал, за да е заедно с Боб, сега напрегна мишци и показа умението си да борави с коне. Не мина и половин минута и трите жребеца вече бяха във водата. Джек също се спусна в калножълтите буйни води и заплува край животните. Не бе сметнал за необходимо да свали някоя от дрехите си; не бе свалил дори и пречещото му при движение пончо.