— Некадърник си ти!
— Да изпратя ли все пак момчетата при тебе, Боб, или не?
— Ще видим. Нека дойдат!
— Добре, това е вече мъжка дума.
Пит се отдалечи, за да уведоми момчетата.
Те дойдоха. Бяха израсли много високи, слаби, мускулести. Загарът на кожата им все пак не можеше да скрие пребледняването им.
— И така, баща ви загина — рече Боб. — Той сам така искаше. Къде е майка ви?
— Отсреща, в Янктон.
— Имате ли още един сал? Отговорът бе клатене на глави.
— Майка ви работи ли?
— Пере на хората.
— Колко сте годишни?
— Аз съм на тринадесет, брат ми — на дванадесет.
— Какво смятате да правите сега?
— Ще живеем в колибата, докато спадне водата на реката.
— Има ли какво да ядете дотогава? Отново поклащане на глави.
Боб се обърна към другаря си понка.
— Какво ще правим с двамата хлапаци? От какво ще се хранят, докато стигнат отново при майка си?
Джек не отговори. Изглежда, според него подобен въпрос въобще не можеше да бъде затруднение за едно дванадесет и едно тринадесетгодишно момче. Ала Боби си остана все така загрижен.
— Слушайте! — подвикна той на двете момчета. — Колко е далеч оттук до следващото село?
— Един час на кон.
— Можете да стигнете пеша дотам. Ще ви платя за дрехите на баща ви, които Пит е облякъл, и ще ви дам още малко пари. С тях ще си купите храна и ще се хванете на работа в селото.
Парите, които ще спестите, ще дадете на майка си. Разбрано ли е?
Няколко сълзи се стекоха по бузите на по-малкото момче.
Боб разтвори джоба на колана си. Оказа се, че не бе пропил нито едно пени. Подаде на момчетата един долар. Те се ококориха, сякаш се бе случило истинско чудо. С тези пари можеха да живеят половин месец и ако пестяха много и припечелеха нещо допълнително, можеха да изкарат и по-дълго време. Струваше им се непонятно, че негърът без връхна дреха беше толкова богат и на всичко отгоре — толкова щедър.
— И ти можеш да дойдеш в колибата! — покани го по-голямото момче.
— На мен на открито ми е по-добре. Не ви ли харесва нашият огън? Можете да седнете при нас!
Момчетата се подчиниха.
Откъм колибата от дървесна кора се чу някакъв странен звук. Сякаш някой хлипаше.
— Това е богатият мъж, който вече няма пари — рече Боб.
— Той много добре знае, че салът нямаше да потъне и салджията нямаше да се удави без тия негови пари — отвърна другарят му понка, който обикновено мълчеше.
— Да, така е. Така е. Но кой ще му отнеме вината? Със своите пари той лиши тези две момчета от баща. — Боб бе тъжен и се зае с огъня, за да има да върши нещо.
— На дъното на Мисури има вече стотици салове и малки кораби — промълви тихо по-малкото момче.
Боб кимна.
— Лоша река, буйна река. — Той се обърна към Джек. Досега бе говорил само на английски със своя другар понка, сега обаче заговори на някакъв индиански диалект, който двете момчета не познаваха и не разбираха: — Ти също ли позна двамата чужденци? Това е Прелетната птица Жълтата брада Тайнствения жезъл, който умее да рисува картини, и неговият червен брат Дългото копие от племето чейени, когото той е откупил от един резерват.
Стройният понка само кимна.
— Страхувам се, че Дългото копие те позна — добави съвсем тихо Боб на езика на дакота.
— Той познава белезите по главата ми, които получих като дете в борба с един орел — отвърна Джек. — Но той ще мълчи.
Двамата прекъснаха разговора си, защото Пит отново излезе от колибата и се приближи към Боб и Джек.
— Какво става? Ще тръгваме ли? Моят кон трябва да се движи, иначе ще вземе да ми се разболее след тая баня.
Боб и Джек се изправиха безмълвно.
— Художникът реве там вътре, задето е потънал салът — рече Пит. — Най-добре ще бъде и те да дойдат с нас в Рандал.
— Дай му сухите дрехи — посъветва го Боб, — тогава и той може да дойде с нас.
— Ами аз?
— На теб нищо няма да ти стане от мокрия панталон. В Рандал този човек отново ще стане богат и ще те възнагради!
— Не е лоша идея. Добре.
Така всички спасили се мъже отново тръгнаха на път. Момчетата се запътиха на юг към близкото село. Пит яхна своя кафяв жребец, Дългото копие от племето чейени — своя пъстър кон. Боб държеше за юздата белия жребец на художника, който излезе последен от колибата.
Конете потеглиха в галоп, двамата бегачи тичаха с равно темпо и широки крачки. Вече не им беше студено.
Когато Пит, Боб и Джек пристигнаха във форт Рандал заедно с двамата непознати, и те самите, и дрехите, и конете, и оръжието им отдавна вече бяха изсъхнали. Само по бедните моряшки работни дрехи на художника всеки веднага можеше да прецени, че им се е случило нещо неочаквано.