Четансапа се изправи и мина край овързаните мъже и огнището към конете.
— Връщаме се при Токай-ихто — каза той на своите другари. — За какво да оставаме повече тук? Този, когото очаквахме, дойде. Ние ще отведем черните ходила с нас.
И той махна с ръце към жените и децата, които се изправиха послушно.
Бобъра слезе от купестото възвишение и кимна на младата сиксикауска вдовица; тя загаси жаравата, вдигна завивката, която прикриваше временното огнище, и я отнесе при коня на Бобъра. Двамата Гарванови братя вдигнаха овързаните врагове и ги затегнаха върху гърбовете на своите коне.
После освободиха предните крака на конете от връзките.
Планински гръм видя приготовленията за тръгване. Той се бе изправил и изчакваше дали дакотският боец ще го убие, или ще го върже.
Четансапа обаче бе яхнал вече своя кон. Когато мина с него край врага си, когото бе победил и все пак не го бе победил докрай, той му кимна да върви и чуждият вожд тръгна подир жените и децата. Едрата му фигура стърчеше над тях. Черния сокол яздеше ходом подир своя неприятел. Другарите му яздеха отляво и отдясно, за да надзирават и охраняват групата пленници. Отстрани на по-възрастния Гарван вървеше конят, който носеше мъртвия си господар. Девойката Ситопанаки бе взела на гръб трупа на момчето, от който не искаше да се отдели, и вървеше начело на своите хора, прегърбена под тежестта.
Малката група стигна през поляните до оставената от кервана на Мечата орда следа, която ясно се виждаше под лунната светлина, и водеше нагоре по течението на реката. Дори и силният дъжд не бе успял напълно да измие следата. Четансапа я следваше заедно със своите другари и пленниците. Че Токай-ихто бе свърнал на запад, не беше добър знак. Той явно е сметнал за невъзможно да поеме направо на север.
Хората се придвижваха цялата нощ чак до сутринта. Когато лъчите на изгряващото слънце разкриха край реката следите от предишно място за почивка на преселниците, Четансапа нареди групата да се установи там. Починаха си само няколко часа. Под уморителната топлина на пролетния ден хора и животни тръгнаха отново нагоре покрай бучащата река. По обраслите хълмове вече се подаваха връхчетата на млади треви и от слънцето и дъжда първите цветове вече бяха подали главички. „Бялата роза“ цъфтеше на воля; листенцата на цветовете и бяха нежни и красиви, но мъжете гледаха това цвете със смръщени чела, защото то предвещаваше топенето на снеговете в планините и прииждането на реките.
Делаварът бе дал на девойката, която носеше убитото момче, едно войнишко одеяло, взето от лагера на дългите ножове край високата топола. Загърнаха трупа в одеялото и младата вдовица, която бе помогнала на Бобъра, смени Ситопанаки в носенето. Лицето на младата жена излъчваше любезност и закачливост и дори сега, когато тя беше тъжна и изнурена, то все още бе запазило тези си черти и въпреки слабостта й изглеждаше закръглено. Едно малко момченце се държеше все о нея, навярно беше синът й. Чала все повече наблюдаваше тази жена с добро чувство и благоразположение.
Без почивка вървяха жените и децата час след час, както бяха навикнали открай време, а дакотските бойци яздеха равнодушно ходом подир тях. Четансапа очакваше врагът му да се строполи от умора и изтощение, но пленникът усещаше изпитателния поглед на врага си и коленете му не се подгъваха.
Откакто бяха тръгнали, Черния сокол и другарите му почти не бяха разменили нито дума. Сега най-после Бобъра сякаш не можа повече да се сдържи.
— Какво смяташ да правиш с тези толкова много жени? — подпита той и когато Черния сокол не му отговори, добави: — Не си мисли, че аз мога да взема повече от тази тук в моята шатра; останалите ти задръж при себе си. Защо не ги остави там, където бяха?
— Да ги оставя да умрат от глад ли? Те нямат вече свои бойци, нито пък оръжие.
Бобъра се изненада от тези думи и загледа приятеля си отстрани.
— Е, да… щом като така мислиш…
Черния сокол гледаше упорито напред. Той беше предугадил въпроса на Бобъра и се бе ядосал още преди приятелят-му да го бе задал.
Дакотските бойци отиваха на смени един по един на разузнаване. Когато по пладне по-старият Гарван се върна от един такъв обход, той съобщи, че се е натъкнал на съгледвач на Токай-ихто и че бивакът на Мечата орда е само на още няколко часа път оттук.
Привечер приближиха новия бивак. Съгледвачите сигурно бяха съобщили вече за приближаването на бойците, за смъртта на Стария гарван и за пленените черни ходила. За победата на Черния сокол и неговите другари над Роуч и Шонка керванът отдавна вече знаеше, тъй като конете и катърите, плячкосани от вражеската военна част, вече бяха пристигнали.