Ами сега какво? Токай-ихто трябваше да каже.
Но къде беше вождът?
Часке сам си заповяда да не се плаши. Реши да се огледа внимателно наоколо.
Плувците често бяха изчезвали под опасните вълни и отново се бяха показвали на повърхността. Наоколо действително не се забелязваше нищо, а и във вировете, и сред бушуващите вълни по средата… също нищо.
Значи трябваше да чака. Момчето овладя със силата на волята сърцето си, сякаш го стисна с ръка, за да го усмири. Нито един удар в повече!
Той все още се намираше сред необгледната река. Около него нямаше нищо друго освен вода, враждебна пустош, а горе над нея — безразличният насмешлив месец. Колко мръсна и зла беше безбрежната вода! Тя се въртеше и политаше напред, и звучеше, завърташе се и гъргореше, и запращаше пръст и парчета лед към лодката. Една жива коза заплува насреща върху малко островче земя. Тя беше вцепенена; Часке видя разкъсаната уста, втренчените от ужас очи на животното. Трябваше да отвърне поглед. Когато вдигна очи, нищо повече не се виждаше. Един водовъртеж беше погълнал всичко — островчето, дърветата, тревата и козата. Само няколко пенести мехура кръжаха още над гроба, където всичко бе изчезнало.
Вятърът повя над пролетните води, слизащи от планината след топенето. На запад, нагоре по течението на реката, от тъмните облаци проблесна със зигзагообразен огън окото на една гърмяща птица. През рева на водата прокънтя още един друг, по-приглушен звук. Беше изкрещяла гърмящата птица. Ледена тръпка присви сърцето на Часке и по гърба му пробягаха тръпки на ужас. Той не можеше да помръдне лодката, не можеше да почне да гребе, не можеше да се приближи до брега през буйните води. Трябваше да чака. Хапеда още не бе дошъл в съзнание. Мечето се притискаше изплашено о коля-ното на Часке.
Трудно беше да чакаш, особено когато си съвсем сам сред пустата река и над теб се задава буря. Момчето се огледа наоколо.
— Токай-ихто! Токай-ихто! — завика звънливо. — Токай-ихто! — Водата и вятърът погълнаха гласа му.
Никакъв отговор. Наоколо водата течеше, надигаше се, нататък, нататък и влачеше със себе си какво ли не. Часке стисна юмруци пред очите си. Щом всяка надежда беше угаснала, той беше готов да се хвърли във водата и да умре.
Но беше длъжен да чака, дълго още трябваше да чака, докато отслабне като козата…
— Токай-ихто! Токай-ихто!
Изведнъж чудото се случи. От тинестата вода се подаде един перчем, целият облепен с треви и мръсотия.
— Токай-ихто!
Все още до колене във водата, вождът закрачи към момчето. В едната си ръка носеше Черната скала, който хъхреше и си поемаше с мъка въздух. Часке приготви ласото. Токай-ихто, кимна на момчето, че го иска. Той завърза за единия край тялото на спасения, а за другия себе си през гърдите. После положи мълчаливо полуизпадналия в безсъзнание върху заобления връх на възвишението, което водите от време на време заливаха до глезен, и подпомогна нормализирането на дишането му, докато най-сетне момъкът успя да се изправи, олюлявайки се, и започна да плюе вода. Той се държеше здраво за вожда, кашляше и се задъхваше.
— Водовъртежът ме беше свлякъл надолу… въобще не вярвах, че ти ще ме извадиш.
Вождът огледа лодката. Часке вдигна очи към него и от погледа му не убягна, че и дъхът на Токай-ихто излизаше дълбоко от гърдите му и че кръвта във вената на врата му биеше бързо. Телата на двамата плувци бяха посинели след дългия престой в ледената вода. Телата им бяха ледени, кожата им се беше свила от студ и беше станала съвсем грапава. Зъбите на Черната скала тракаха.
Но Токай-ихто, изглежда, не мислеше за почивка. Той даде знак и момчето седна отново в кожената лодка. Вождът я тикна напред, докато вълната я поде. В същия миг той се понесе подир нея, плувайки. Черната скала го последва.
Лодката отново затанцува над мократа смърт. Пътуването продължи още дълго. Но след всичко случило се сега на момчето Часке всичко му се струваше много по-лесно и по-леко. Ръката на Токай-ихто блъскаше и направляваше отново лодката през набъбналите тинести води, дървета и късове лед минаваха край тях, надалеч кънтеше гръмотевица, по небето се святкаше. Лодката се олюляваше и се въртеше; Часке се хвърляше ту насам, ту натам, за да не се преобърне. Постепенно усети, че лодката тръгна по-леко. Когато се осмели да се огледа наоколо, високият бряг беше вече близо. Съвсем замаян, той усети най-после как един малък залив прие лодката. Тя се вдигна отново като върху гърба на дърпащ се кон, после се плъзна върху една плоска вълна на сушата. Часке усети клатушкането от блъсването на лодката о брега. Двамата плувци вече стояха на тревистия склон и държаха лодката. Токай-ихто кимна на Часке да излезе. Момчето се подчини с вдървени крака. Вождът изнесе припадналия Хапеда, мечето, оръжията и паницата. После изтегли лодката на сухо. Склонът беше полегат. Достатъчно беше да направят само няколко крачки и можеха да се разположат.