Монгшонгша се изправи като тревичка, когато завали дъжд след засуха. Светкавичен облак сложи бързо ръце пред лице-то си и се извърна. Срам я беше да покаже колко много се радва и избяга. Черния сокол чу как девойката извика приятелката си Гущерчето; тя бързаше да й съобщи онова, което беше чула. Боецът също се усмихна освободен. Той беше благодарен от все сърце на вожда, задето бе отвел вече двете момчета на сигурно място, но за такова нещо не се говореше.
Четансапа изчака, докато Токай-ихто се загърна с кожената завивка и се изтърка до сухо. Уинона му бе приготвила месо в една паница. Ако Черния сокол не се лъжеше, това беше парче от меча лапа. Месото бе запазено прясно в снега, после сигурно бе започнало леко да мирише и може би бе развъдило вече мънички червейчета.
Токай-ихто не се подвоуми да го изяде. Когато подаде паницата, Ситопанаки я пое от ръката му. Четансапа видя как девойката от племето на черните ходила извърши гази проста услуга. В държането на дъщерята на чуждия вожд имаше мно-го гордост и неприкрито покорство. Беше ли забелязал и Токай-ихто това? Вождът отново се бе изправил. Понечи да вземе пушката си, ала разбра, че Шеф дьо Лу бе изстрелял и последните й патрони. Без да каже нито дума, той пое лъка и стрелите си и се отправи заедно с Четансапа към възвишението, за да се запознае оттам с положението.
Денят минаваше в потискаща тишина. Наоколо нямаше нищо друго освен реката, чиито води се жълтееха от размита-та глина, зеленеещи се поля и синьо небе. Мустангите пасяха Жените мълчаха и чакаха. Когато вечерта наближи, Уинона пристъпи към Светкавичен облак, подаде й парче завито месо и й заръча, когато се спусне мракът, да изтича внимателно надолу по брега и да отнесе храната на Хитрия Бобър.
Светкавичен облак изчака, докато слънцето се скри и сумракът на здрача премина в нощ. После побягна бързо по брега, покрай тинестожълтата, заливаща тревите по склона река към скривалището на своя чичо. Бобъра бе превърнал заедно с делавара малката падинка в дълбока яма. Седеше там сега сам; другарят му явно бе отишъл на по-нататъшен съгледвачески обход.
Бобъра погледна мило девойчето и го притегли при себе си в ямата. — Какво ми носиш? Стар кон?
Светкавичен облак прозря от шегата тихата тъга и усети доколко яденето беше безразлично на чичо й. Бобъра разви пакетчето и помириса съдържанието му. После зави отново месото, пъхна го в един ъгъл на ямата и го покри с пръст.
— Нека дойде Шеф дьо Лу — каза той. Светкавичен облак можеше да си върви вече, но тъй като беше сама с чичо си, тя го погледна умолително. Може би той най-после щеше да й каже нещо?
— Какво знаеш ти в същност? — попита Бобъра и погледна над прерията през пролуката, която сам си бе изкопал.
Ливадите бяха осветени от луната; в ямата обаче беше съвсем тъмно.
— Знам, че уачичун вече не стрелят и че Планински гръм е бил при тях да преговаря, и че Токай-ихто…
— Оръжията ще почиват до утре вечер — заговори Бобъра, продължавайки да гледа през пролуката. — Ако дотогава ние не сме предали Токай-ихто на Червената лисица, уачичун ще започнат да стрелят отново.
— Но вие няма да предадете отново вожда! — възкликна Светкавичен облак твърдо и почти заплашително.
— Не, няма да го изоставим.
Нещо трепна в гласа на Бобъра и девойчето се почувствува неловко.
— Нека и аз да погледна оттам! — помоли се тя. Чичото я изтика пред себе си. Докато той трябваше да се навежда дълбоко, Светкавичен облак се надигна на пръсти и надникна през пролуката. На юг се виждаха няколко групи коне. Ездачите бяха слезли от тях и сигурно лежаха в тревата. Светкавичен облак започна да ги брои.
— Колко са много! И все така близо до нас ли са? Коне, които човешкото око може да разпознае през нощта и следователно човек може да се прицели в тях, се струваха на Светкавичен облак „близо“ дори окото да ги виждаше съвсем мънички.
— Не, не са били все толкова близо. Но откакто оръжията мълчат, тия койоти набраха смелост и се приближиха още повече.
— Да — рече Светкавичен облак, — тогава ние ще трябва да се бием, и ако не можем да ги победим, ще умрем. Макар да съм само едно момиче, аз ти казвам, че не изпитвам никакъв страх. Та нали Мечите момчета вече са оттатък реката!
— Да, това е добре.
Светкавичен облак се покатери по стената на ямата и изтича обратно към временния бивак.
И тази нощ мина. Когато се развидели, Светкавичен облак си помисли, че сега започва денят, в който трябваше да свърши примирието.
Светкавичен облак сгъна старателно завивката си и слезе заедно с Уинона, Ситопанаки и Подигравчийката малко по-надолу в заливчето, за да се измият. И днес тя сплете гладко и чисто плитките си. И току поглеждаше към водата. Тя беше спаднала вече цяла педя. Виждаше се полуизгнила трева, по снопчетата й се беше спряла нагичнала пръст и довлечени кой знае откъде парчета дърва. Смърдеше на мърша. Когато вълна от реката влизаше навътре, тя отново издигаше мръсотията до предишното й равнище и свеждаше клоните на върбалаците, които вече се бяха подали навън.