— Границите се виждат върху картата, но не и сред прерията. Господата са си правили сметките без нас. Само ако бяха дошли осемдесетте бойци, за които бях помолил нашите главни вождове, аз щях да заема по време на играта на топка целия форт Рандал.
— Щеше да го направиш, да. Но осемдесетте бойци не дойдоха и ти се примири само с това, да прегледаш няколко документа по време на почивките и да си вземеш една цигара. Форт Рандал продължава да съществува. Знаеш ли братко мой, страхувам се, че дакота направиха голяма грешка. Те до днес бият бизони. Бизоните стават все по-малко. Хората от племето на дакота обаче не се научиха да отглеждат добитък.
— Какво стана с конете, които ти отглеждаше, Къдрокоси Чала?
— Ами ти го знаеш. Две малки кончета ми умряха, а бойците казват, че твоят кулест жребец, който ти залови див сред прерията, е много по-добър от всички останали мустанги.
— Чапа, ще можем ли ние да се заемем през това лято по-сериозно да отглеждаме питомни бизони?
— Не, през това лято ще говорят оръжията, виждам, че така ще бъде. Но какво ще стане по-нататък с нас?
— В резервата ли? — попита индианецът. Гласът му прозвуча променен; омразата бе пробила през кората на самообладанието му.
— В тези резервати, които ни посочва великият баща, ние не бихме могли да живеем самостоятелно и като фермери. Те са твърде малки и освен това по-голямата част от земята е много лоша. Но ние не можем вечно да живеем от лов на бизони. През последните две лета бизоните намаляха почти наполовина.
Индианецът отговори на тази констатация с мълчание.
— Какво ще правим тогава? — попита Къдрокосия.
— Трябва да останем свободни и да се научим на нещо. Само един свободен човек може да учи добре. Аз си спечелих вече сред нашите мъже достатъчно уважение, за да мога да се застъпя за теб и за твоите планове, щом приключим голямата битка.
Къдрокосия положи ръка върху ръката на своя другар. — Добре, ти правилно го каза. Като дете аз бях роб. Баща ми избяга заедно с мен при вас. Аз не искам отново да стана роб заедно с вас.
— Все още никой не ти пречи да отидеш там, където би желал.
— Братко мой, ти би могъл да кажеш същото и за себе си. Десет лета и зими ти живя далеч от своето племе. Завърна се преди две лета, за да се включиш в най-тежката фаза на нашата борба и да извървиш трудния край на нашия път заедно с нас. Нима смяташ, че аз искам да избягам и да ви забравя? Дори да искам, не бих могъл да го сторя. Аз обичам нашите шатри, нашите жени и деца, обичам моите другари и приятели повече от собствения си живот. — Къдрокосия Чала изрече всичко това съвсем тихо. После впери поглед в една дъска на стената на конюшнята, за да прикрие по този начин израза на своите разнежени, но силни чувства.
Двамата другари останаха почти час така безмълвни.
Когато се стъмни, излязоха пред портата, защото искаха да прекарат нощта вън от стените на форта в индианския лагер и да останат още веднъж заедно с мъжете от своите отбори.
В същия този час Хенри Хенри седеше в своята стая и проверяваше съдържанието на портфейла си. Вечерта, която го очакваше, му се струваше празна и безкрайна. Как да убие времето? Направи си сметка, че парите в портфейла му няма да стигнат за прощална вечер, ако реши да запази част от тях и за черпнята по случай пристигането си във форт Ниобрара. Но кой в същност го караше да мисли за това? Днес си е днес! Хенри излезе на двора, поразходи се насам-натам и покани где когото срещна. Сред убийствената скука, която измъчваше офицерите, инженерът твърде бързо насъбра достатъчно желаещи.
Малкият гуляй започна след вечеря и приключи малко преди изгрев слънце.
За Хенри нямаше смисъл повече да си ляга. Зае се да събере вещите си. С посивяло лице, треперещ от студ, той гледаше пиян през прозореца на стаята си навън към двора. Къде ли се е запилял тоя негър?! Аха, чува се тропот на конски копита! Този тип, когото той вече смяташе да наказва, все пак се бе осъзнал и тъкмо водеше коня на Хенри.
Младият инженер, куриер и дописник на вестник излезе навън и яхна своя жребец. Мина в бърз тръс през двора до портата, която се разтвори за него. Изсвистя северен вятър, ала слънцето грееше ясно и небосводът се извисяваше син над хълмистата прерия. Хенри мина през портата. От стената се отдели една дълга човешка фигура, облечена в басмена риза, кадифен панталон и пончо. Черната, разделена по средата на път коса бе сплетена на две плитки, слабото лице бе боядисано до неузнаваемост.
С движение, наподобяващо жестовете на Роуч, Хенри направи знак на двамата бегачи с камшика си да побягнат пред него. Подкара коня си в галоп и в състоянието, в което се намираше, изпита безумна жестока радост, че бегачите са длъжни да тичат като галопиращия му кон.