— Вие ще ме съпроводите и ще чуете какво ще се говори там. Заповядвам.
Никой не отвърна.
Вождът Токай-ихто се изправи. Поздрави Хавандшита с уважение и тръгна, съпроводен от Планински гръм, покрай възвишението към конете. Четансапа, Шеф дьо Лу и Чапа също се бяха изправили, ала все още не се помръдваха от местата си.
Тръгналите напред вождове минаха край приготвените лодки и покрай жените и децата. Светкавичен облак гледаше към земята. Тя видя краката на вожда, обути в мокасините, които ръката на Уинона бе ушила. Крачките се забавиха. Вождът се спря пред девойчето.
— Страхува ли се Светкавичен облак? — попита той. Момичето вече се беше изправило.
— Не — отвърна то твърдо и с някаква непозната и на него досега увереност. — Токай-ихто, нашият вожд и Син на Великата мечка, ще принуди убиеца на Матотаупа да се бие. Той ще убие убиеца на своя баща, защото смъртта е справедливо наказание. Токай-ихто ще ни отведе през Тинестата вода към нов живот.
Момичето не се поколеба и не заекна. Беше изговорило думите съвсем ясно и само се изненада от това. Двамата вождове и вървящите след тях бойци явно също се бяха изненадали, защото гледаха Светкавичен облак внимателно и сериозно, и миг след това никой повече не се колебаеше.
Бойците се отправиха заедно със своя вожд към конете. А Светкавичен облак седна тихо на мястото си и съпроводи с очи мъжете. Усети как Унчида я погали по главата и я чу да казва:
— Добре.
Бойците яхнаха конете и ги поведоха нагоре по склона, после завиха към откритата прерия.
Слънцето светеше от юг и изпращаше трептящите си лъчи срещу очите на ездачите. Шеф дьо Лу усещаше под себе си освободените след неколкодневна почивка сили на своя пъстър жребец, който следваше, цвилейки, водещия кулест кон. Шеф дьо Лу трябваше да задържа животното. Той беше избрал Токай-ихто за свой вожд и Токай-ихто вече бе казал думата си. Шеф дьо Лу се подчиняваше. Земята отстъпваше под копитата на галопиращите коне. Проточилото се дълго възвишение бързо се изтегли край ездачите. То изглеждаше мирно и безлюдно; само очите на бойците, които знаеха как се разполага обсада, откриха другарите си по скритите места. Далече долу на юг делаварът скоро забеляза вражеските ездачи. Сега сред тях настана някакво раздвижване. Три точки се отделиха и като нарастваха бързо, започнаха да се приближават към дакотските бойци.
Шеф дьо Лу се стараеше да си запази пролука покрай яздещите пред него към приближаващата се вражеска група ездачи. Той вече беше познал голямата широкопола шапка на предводителя на отсрещната група. Този ездач яздеше златисточервен кон. Шеф дьо Лу позна гордата дореста кобила, която някога бе принадлежала на майор Смит.
Убиецът действително се бе осмелил да дойде! Вече се приближаваше. Галопът на мустангите преодоля и последното разстояние между стремящите се един към друг ездачи.
Дръпнаха рязко конете назад и всички се заковаха на място. Двамата предводители бяха преценили съвсем точно разстоянието и сега стояха непосредствено един срещу друг. Зад тях спряха и съпровождачите им. Цареше пълна тишина. Забръмча пчела, нищо неподозираща, търсеща цветя; всички я чуха, защото никой не говореше и все още никой не бе поздравил.
Като по споразумение съпровождачите на двамата големи врагове насочиха в един и същ миг конете си вдясно и вляво напред, за да се подредят отстрани на своите водачи. Тъй като Черния сокол и Планински гръм свиха наляво, Шеф дьо Лу и Хитрия Бобър изведоха конете си от дясната страна на Токай-ихто.
Сега делаварът имаше възможност да наблюдава свободно враговете: в средата стоеше Ред Фокс с широкополата си шапка, вдясно от него Шонка, когото омразата и срамът все пак бяха успели да накарат да премине ледоносната Йелоустоун-Ривър; вляво стоеше един слаб, високо израсъл прериен ловец. Делаварът го познаваше от времето, когато беше служил като съгледвач на белите мъже край канадската граница. Прякорът на този ловец беше Шарлеман.
Все още никой не бе продумал нито дума. Шеф дьо Лу погледна към Токай-ихто. Държането на вожда излъчваше спокойствие, от което можеше да се очаква, че би продължило часове, а може би и дни. Дори кръвта сякаш се бе поддала на будния му сън и не се придвижваше повече с тласък през вените на врата и през слепоочията. Ръцете му държаха без напрежение пушката напреко върху гърба на коня. По китките на ръцете му още личаха следите ох оковите.
Делаварът знаеше, че кипящото нетърпение на белия мъж отсреща щеше да наруши тишината.
Червената лисица скочи на земята. Тупването на тежките му ботуши беше първият шум, който се чу между двете групи. Той дръпна шапката от главата си, така че се показа грамадният му череп с огненочервените коси, и пристъпи три крачки напред към дакотския вожд. Токай-ихто остана на коня си и гледаше надолу към своя враг. Дясната му ръка изпъна юздата, тъй като кулестият жребец отвори уста към приближаващия се мъж и сега животното дебнеше със смъкнати назад уши следващата възможност да захапе омразния бял мъж.