Червената лисица се разсмя прегракнало и принудено. Устните му оголиха жълтите зъби.
— По дяволите — рече той, — тоя гривест дявол още ме помни. Ние не можехме да се понасяме с него… — И махна пренебрежително с ръка — Но това беше някога. — Той затвори уста и сведе наполовина клепачи, за да не изпусне никаква непроверена дума и нито един открит поглед. — Хе! — процепи след това прекалено високо тишината. Ето те и теб, Хари, това е добре! Ти знаеш как стоят нещата, нали?
— Не. — Гласът на Токай-ихто прозвуча чужд и подигравателен.
— Не? Нима твоят бинтован с лико пратеник — говорещият посочи представителя на черните ходила, — нима той не е посмял да ти предаде, каквото му съобщих? Тогава аз ще ти кажа какво става тук. — Червената лисица говореше все още високо, почти крещеше. — Вие искате да се прехвърлите през Мисури! Ти не си сляп, видя реката. Цялата долина се е превърнала в река. Преди по-малко от десет дни водата няма да спадне. Десет дни… са доста време. На мен те ми стигат. Ние имаме куршуми, вие нямате. Тая пасмина от жени и деца ви пречи. Ясно е, всичко е напълно ясно. Вие представлявате само шепа трупове, стига аз да пожелая това. Но аз не го желая… на мен ми трябваш само ти. Така че ела, приятелю мой! Днес ние двамата с теб сме квит и най-после ще се сложи край помежду ни.
Токай-ихто не отговори.
— Все още ли не можеш да се решиш? — Около зъбите на Червената лисица се събра слюнка като на прегладнял пес. — Все още ли не? Не мога да те упрекна, задето решението ти се бави, скъпи мой. Сигурно те е страх мъничко?
Вождът мълчеше.
— И с мълчанието си няма да стигнеш никъде. Разбира се, то ти е удобно и ти придава достойнство защото ги изобщо си истински вожд — потомък на нелоши родители, аз знам това. И от Топ, твоя старец, се излъчваше такова нещо, когато беше трезвен. Но както и да е! Щом те видя, винаги си спомням за старите времена; въпреки всичко те бяха най-добрите. Ние бихме могли да си говорим понякога за това време там долу в резервата, ако дойдеш с мен, разбра ли ме какво говоря?
Вождът продължи да мълчи.
— Е, добре, тогава аз ще ти го обясня. — Червената лисица откопча кожения си жакет.
Шеф дьо Лу видя ръцете му — истински силни кокалести пръсти на кръвожаден звяр. Те отвориха жакета и извадиха от левия джоб на гърдите едно писмо.
— Ето, вземи това и го прочети.
Токай-ихто не се помръдна. Ръката му продължаваше да държи опъната юздата.
— Какво? Не искаш ли? — Червената лисица пъхна отново писмото в джоба и започна да закопчава бавно и старателно жакета си, сякаш затваряше порта на укрепление. — Има да ме молиш да ти дам да прочетеш това писмо, но вече ще бъде късно.
Когато пръстите с острите нокти закопчаха и последното копче, от очите на врага светнаха зелени пламъци.
— Куче! — изрева той и челото му пламна неочаквано от букналата кръв. — Нищо ли не си чул от съобщението, което възложих да ги предаде гладко сресаният ти другар от детинство? Ти можеш да дойдеш, многоуважаеми Токай-ихто, и да продължиш да си играеш на вождове в резервата в деня, в който аз те отведа там, та и на мен щастието да ми се усмихне най-после. Не казвай отново не, Хари, съветвам те, недей! Ти вече ми отказа веднъж — и скъпо ми плати! Не се опитвай повторно! Никой не може да се опълчи срещу мен ненаказано! — Чудовището се разсмя кратко и грозно. — Виж, погледни моята кобила, познаваш ли я? Тя принадлежеше на твоя покровител, на майора с белите коси. И той искаше да се бори с мен! Хе-хе! Той е мъртъв! В земята е студено, там лежи той; само че водите навсякъде са придошли, може отново да са го изровили; от това не може да те опази ни кръстът, ни сабята! — Червената лисица се разсмя още веднъж. — Дрън! Дрън!
Устата на Токай-ихто мълчеше. Дори не беше сигурно дали той бе слушал.
Делаварът беше втренчил поглед в кобилата, която стоеше зад Ред Фокс. Конят, който бе принадлежал на майор Самюел Смит, беше красиво, благородно животно с живи очи. Слабините му обаче бяха опръскани с кръв и Шеф дьо Лу погледна с нарастващ яд тежките шпори на сегашния му ездач.
„Псе — помисли си той, — убиец!…“ — Не можеше да отмести погледа си от животното, на което толкова често бе давал да яде. Кобилата вдигна глава, наостри уши. Дали и тя бе познала някогашния съгледвач?