— Ти си червенокож инат! — заговори отново Ред Фокс на мълчаливия вожд. — И езикът ти, изглежда, съвсем се е вдървил. Не е приятно човек да разговаря с ням. Ние явно приключихме с теб. — Той се отвърна от Токай-ихто и направи една крачка към Бобъра и Шеф дьо Лу. — Аз нямам нищо против вас — рече им със стържещ глас. — Вие можете да се върнете в резервата или, ако искате, да преминете Мисури и да вървите в тая ваша Канада. Само тоя тук — той посочи към Токай-ихто, — него няма да можете да го вземете със себе си. Той ще увисне на бесилото.
Шеф дьо Лу понечи да го удари, но Ред Фокс успя да пресрещне удара и стисна китката на ръката на делавара с необуздана сила. Като желязна верига стискаха пръстите му кокалчетата на червенокожия и той му се ухили подигравателно. Беше един мълчалив кратък двубой, само ръка срещу ръка. Шеф дьо Лу усети слабостта си с мъчителна ярост. Изби го пот.
Ред Фокс пусна ръката му.
— Ние ще се разберем! Имате време да размислите. Този скалп — ръката му още веднъж направи безсрамно движение по посока на Токай-ихто, сякаш хваща нещо, — този скалп ще бъде много добре заплатен. Който ми го донесе, ще спечели едно пътуване до Вашингтон и двеста долара. Имате време още до утре заран. Отпускам ви този срок. Все пак по-добре ще бъде да побързате. Моите ловци също знаят цената!
Червената лисица се извърна и пристъпи отново към Токай-ихто.
— Помисли си и ти за последен път! Нима те всички трябва да умрат сега, защото ти си страхливец? Когато на времето Понтиак, Великия вожд, бил победен от белите, той приел смъртния удар от един свой червен брат, без да покаже никакъв страх. Ред Фокс се приближи до своя кон. — И за тоя смъртен удар и тогава са платили достатъчно добре — рече той на минаване към Шеф дьо Лу. — Няма да имаш нужда да стоиш Повече при този тук заради златото му. Можеш да го получиш от нас.
Делаварът не желаеше да гледа повече този човек. Врагът яхна коня си. Заби шпорите в слабините на животното и то се вдигна на задните си крака. Ред Фокс държеше с лявата ръка юздата, а с дясната стискаше голямата си кожена шапка. Излезе вятър и развя косите му.
— Жалък гад! — извика той към Токай-ихто, обладан от ярост. — За какво дойде? Аз да не съм ти някоя мишка, с която можеш да си играеш, както си искаш, смрадлив червенокож? За какво дойде тука да ми губиш времето, щом като не желаеш да говориш?
Червената лисица накара коня си да стъпи на земята. Навярно през чертите на вожда бе пробягнало нещо, което другарите му не бяха забелязали, но то бе привлякло вниманието на врага му.
— Е, Хари?!
— Ще ме имате!
Ездачът на рижавата кобила издаде някакъв свистящ звук.
— Хари?… — Той натисна широкополата шапка върху черепа си със смаяно лице. — Хайде, тръгвай тогава!
— След шест дни, когато всички бойци от нашето племе преминат реката заедно с жените и децата. Ще те чакам тук, на този хълм. С оръжие. Хау.
Ред Фокс гледаше втренчено вожда.
— Ти да не си умопобъркан? Нима смяташ, че аз ще се бия с теб?
— Ти ще се биеш с мен. С мен и моите бойци, или само с мен. Избирай!
Ред Фокс се опита да се разсмее, но между зъбите му излезе само някакъв лаещ звук.
— Ти да не мислиш да ме учиш какво да правя, момчето ми?
— Аз казах.
— Е, добре, както искаш, койот такъв, ела тогава с оръжие, приемам! Приемам! След шест дни! Ще бъда тук! — Ред Фокс се разсмя. Гласът му отново бе станал звучен. Разсмя се високо и гръмко. — Ехей, момчето ми, приемам! Ти нямаш вече патрони. Аз не се страхувам от твоето ножче и от стрелите ти. Ела, аз също ще дойда, и ще дойда сам! Твоят скалп ми принадлежи! — Той отвори още веднъж джоба на гърдите си и извади оттам една кожа от човешка глава с посивялочерни коси. — Скалпът на Матотаупа! И твоят ще дойде при неговия! Решено ли е?
— Ще се бием.
— Топ, моят Хари!
Ред Фокс се изправи на стремената и размаха шапката си със самоуверена подигравка. После извърна кобилата и препусна към далечната южна прерия.
Двамата му придружители явно бяха смаяни от изненадващото потегляне. Несигурни и враждебни, те изгледаха още един миг младия дакота, после също извърнаха конете си и последваха на доста голямо разстояние своя господар и повелител.
Делаварът чу глухите удари на копита и видя развяващите се дълги конски опашки. Отдалечаващите се в галоп ездачи ставаха все по-малки и по-малки. Най-сетне те се приближиха към далечната редица на своите хора. На Шеф дьо Лу се стори, че видя как тримата ездачи слязоха от конете си, но тогава и те станаха невидими дори за неговото остро око.
Токай-ихто стоеше все още неподвижен на мястото си. Изглежда, и той бе проследил с поглед отдалечаващите се мъже. Едва сега извърна своя кулест жребец и черните му очи спряха поотделно върху всеки от другарите му.