— При какви роднини? — Скаутът стана недоверчив.
— Дакота край реката Сури — отвърна кратко Хапеда.
— Не знам такива. Аз пък си помислих, че искаш да избягаш при Седящия бик и при неговите хора, при този подстрекател и убиец на генерал Къстър, който все още се мотае из тия места. Такова нещо хич да не ти минава през ума! Те там вече гладуват здравата, защото бизони и там няма вече.
— Значи ще трябва да остана при вас?
— Ти си малко момче и ще правиш това, което ние ще ти кажем, тук няма никакво „ако“и „ами“. Ето на, ела да се нахраниш заедно с нас, и без това имаш доста мършав вид. При нас няма да ти липсва нищо, ще се закръглиш и ще напълнееш и ще се научиш да четеш и да пишеш.
Хапеда не каза нищо повече. Името Седящия бик го бе развълнувало дълбоко. Това го накара да реши съвсем твър — до, че трябва да бяга. Само че още не знаеше кога ще му се удаде. Сега, посред бял ден, беше невъзможно. Той яде, какво-то му дадоха, реши, че е много лошо на вкус, и после се излегна на слънце, уж да спи. В същност мислите му работеха и той непрекъснато открехваше леко клепачи, за да наблюдава незабелязано враговете.
Драгуните си отпуснаха няколко часа почивка. Когато младият офицер даде заповед за тръгване, вече беше рано следобед. Скаутът вдигна Хапеда на коня пред себе си. Той водеше групата и затова яздеше пръв. Хапеда разглеждаше околността със соколови очи. Веднага му направи впечатление, че не яздят на изток, а на запад. Явно искаха да го откарат в някакъв съвсем далечен форт, където бе и частта на драгунската група. Той трябваше да се преструва на съгласен. Само когато приспеше недоверието на врага, имаше надежда да му се изплъзне.
Местността леко се промени. На запад вече се виждаха сините очертания на Скалистите планини; наоколо се зеленееха и цъфтяха тучни хълмисти долини; на юг бучеше мътножълтият прилив на реката. От Ихасапа и Часке нямаше ни следа. Досега те не бяха дали никакъв знак на Хапеда. Но момчето беше сигурно, че те следят неговата насилствена езда и вървят тайно подир него. Може би, след като се стъмни, ще им се удаде възможност да се свържат някак помежду си.
Спокойно и привидно равнодушно, също като възрастен боец, понасяше своето пленничество синът на Четансапа. Най-важното сега беше тия милаханска и скаутът да повярват на неговото съобщение, че Мечата орда е загинала под водите на придошлата буйна река.
Вече се свечери и поляните заблестяха под лъчите на залязващото слънце. Драгуните се разположиха на бивак за през нощта. Запалиха огън, притоплиха консервите си и започнаха да пускат шеги, които Хапеда не разбираше.
Скаутът повика отново момчето и го разпита по-подробно. Хапеда разказа как Ред Фокс ги е преследвал, а и за преминаването на реката, чиито ужаси нямаше защо да измисля, тъй като ги бе преживял. Разказът му звучеше достоверно.
— Ти ела при нас — повтори скаутът, — служи ни вярно и добре и можеш да станеш прочут съгледвач като Шеф дьо Лу или като Хари едно време. Такова умно момче като тебе може да ни бъде от полза.
— Да, и аз искам да стана като Хари — потвърди дакотското момче и скаутът изобщо не можеше да подозира какво значение имаха тези думи за Хапеда.
Докато скаутът разговаряше с Хапеда, останалите продължаваха да се шегуват, да се смеят, а след това започнаха да водят по-сериозен разговор.
— Трима фермери избягали с остатъка от добитъка си от придошлата река, към тях се присъединил и един ловец на бобри, който се мотаел тук из околността… също и неколцина каубои и жени — долови Хапеда от думите им.
Това беше достатъчно за живия комбинативен ум на малкия пленник. Ловец на бобри… дали това не е Адамс? Адамс чакаше тук някъде наблизо.
Наоколо беше тъмно. Войниците издигнаха една палатка за лейтенанта, а те самите се настаниха сред поляната върху одеялата си. Конете останаха неразседлани. Те стояха скупчени и един ги пазеше. Хапеда легна най-невинно между войниците. Запомни най-внимателно кога се сменяваха дежурните. След полунощ на пост щеше да отиде за два часа скаутът. През това време Хапеда не биваше да предприема нищо. Решеше ли да избяга по-рано, скаутът веднага щеше да забележи отсъствието му, щом излезе на дежурство. Следователно Хапеда можеше да предприеме каквото и да било само през малкия промеждутък от време между два часа сутринта и изгрева на слънцето.
Дакотското момче затвори очи и си наложи да заспи. Силите щяха да му трябват. Беше сигурен, че ще се събуди навреме. Той се бе научил да се събужда, когато пожелае. Белите мъже обикновено смятаха, че едно малко индианче не е учило нищо. Но те много се лъжеха. Индианските деца също минаваха една основна и строга школа на обучение! Не от шестата, а още от четвъртата му година бе започнало учението на Хапеда. Бяха го научили да язди, да стреля, да наблюдава дивеча и врага, да умее да се владее, да понася глад и жажда. Той беше се научил да казва истината, дори и когато това не е благоприятно за него, и познаваше историята на голямото племе дакота. Можеше да разбира езика на знаците, умееше да разчита образното писмо и сам да рисува. Знаеше да дяла стрели, да строи шатри и да се ориентира в непозната местност. Още няколко години и той щеше да стане боец… Момчето се изплаши, когато мислите му стигнаха в полусън до тази точка. Той никога нямаше да стане боец, защото занапред Мечата орда щеше да отглежда бизони и да живее в мир с всички добри червени и бели мъже. С всички добри… да, но имаше все още много силни и зли вълци сред хората и срещу тях Хапеда трябваше да продължава да се осланя на смелостта си дори и когато няма повече да дяла стрели.