Когато се разбуди, той позна по звездите, че след полунощ вече бяха минали два часа. Скаутът дежуреше край конете заедно с двама драгуни. Хапеда не показа с нищо, че се бе събудил. Остана спокойно легнал с уж затворени очи. В същност през тези два часа преди своето бягство той наблюдаваше всичко най-точно.
Най-после дойде мигът, в който брадатият, облечен в кожа скаут, легна отново да спи. Той си бе избрал едно защитено от вятъра място близо до палатката на лейтенанта, зави се в одеялото си и веднага заспа, което пролича от равномерното му дишане. Хапеда изчака още известно време след смяната на постовите, от която някои може да се бяха събудили. Сега на пост бяха застъпили двама млади драгуни, явно неопитни и съвсем безразлични. Те седяха сред конете и разговаряха тихо помежду си. Момчето се престори, че му е станало лошо. Изправи се и тръгна открито, но без да вдига шум, към палатката от другата страна на спящия скаут и на дежурните. Когато беше сигурен, че вече никой не го наблюдава, той легна по лице и сега започна трудната част от изпълнението на плана му. Трябваше да се придвижи по тревата, без да привлече вниманието на двамата постови.
Хапеда често се беше упражнявал да се влачи по корем незабелязано и сега се зае да приложи това изкуство с най-голяма предпазливост. Високата пролетна трева беше много удобна за целта, както и дребното му слабо тяло. Като змия се промъкваше той през поляната. Наоколо все още беше тъмно като в рог. Подир него нищо не се движеше. Дежурните, изглежда, изобщо не обърнаха внимание на това, че Хапеда не се появи повече иззад палатката и не се върна на мястото си за спане. Те седяха един до друг, гледаха към нощта, и, изглежда, разговаряха за нещо, което и двамата силно ги вълнуваше. Хапеда чуваше още дълго във възцарилата се пълна нощна тишина на прерията полугласния им разговор.
Когато пропълзя вече на достатъчно разстояние от лагера, за да не могат да го видят с обикновено око, той си пое дълбоко дъх.
Дали Ихасапа и Часке са някъде наблизо и дали подозират за неговото бягство? Хапеда се покатери по едно възвишение и изджафка като койот. Сред Мечата орда определен вид койотско джафкане беше съгледвачески сигнал. Всички момчета го знаеха, а Хапеда се бе научил от баща си Четансапа да го издава много добре. Не мина много време и отдалеч отговориха на сигнала му.
Хапеда изчака на мястото си, докато Ихасапа дойде при него. Не губиха много думи за обяснение. Момчето разказа всичко, което бе чуло за добитъка и за ловеца на бобри.
Сега се приближи и Часке. Двете момчета и Ихасапа затичаха с дълги крачки. Ихасапа носеше мечето, а Часке — чергилото от лодката. Всички дакота бяха бързоноги, макар и не толкова подвижни, какъвто беше някога Татокано, този жалък предател.
Слънцето вече беше изгряло, но утрото бе още свежо и хладно, когато тримата индианци чуха в далечината рев на добитък. Този рев бе съвсем различен от рева на дивите бизони. Хапеда и Часке изведнъж усетиха как силно започнаха да бият сърцата им. Занапред те щяха да отглеждат питомни пъстри бизони. Дали и те щяха да бъдат такива жалки и слаби животни като измъчените полуизгладнели крави, които им бяха изпращали в резервата?
Тримата млади дакота не се нуждаеха вече от особена предпазливост. Тичаха открито към стадото. Военната секира бе погребана и никой не биваше да знае, че те се числят към все още преследваната Меча орда. Но ако Адамс беше тук, както те се надяваха, те ще му съобщят кои са и той сигурно ще ги приеме радушно.
Оттатък вече ги бяха забелязали. Един ездач тръгна да ги посрещне. Беше бял, яздеше бял жребец и носеше като каубоите кожена жилетка, пъстра кърпа с дълги краища на врата и висока широкопола шапка. Лицето му беше слабо и обгоряло от слънцето, възрастта му трудно можеше да се определи, тъй като никой не би могъл да каже дали многото бръчки по лицето му бяха врязани от годините, или от лишения. Той се приближи в галоп и из един път дръпна коня си на задните крака като индианец, така че животното се спря точно пред двете момчета.