Очите на Мечите момчета блестяха. Край Томъс и Тео те не се чувствуваха тук сред чужди хора и бездомни.
Новите говедовъди се установиха заедно с добитъка сред широките поляни на края на гората, в подножието на Гористи-те планини. Земята наоколо беше все още безстопанствена. Те можеха да се установят тук и да придвижват добитъка накъдето си поискат. Решиха най-напред да се разположат край един малък поток, който се спускаше от гората през ниските възвишения и се провираше през полята. Тук щеше да им бъде добре. За добитъка имаше достатъчно вода и тучна трева, за хората — ливади и гори за топли и студени дни; дърва имаше достатъчно. Водата беше пълна с риби, а гората — с дивеч. Само диви бизони не се виждаха никъде.
От ден на ден, по-точно от час на час Мечите момчета и Ихасапа вече очакваха своите. Един от тримата непрекъснато седеше на върха на най-високото дърво и гледаше напрегнато към далечната Мисури. Най-сетне очакваният час настъпи. Радостният възглас на Часке проехтя звънко и победоносно през спокойната тишина. Когато момчето слезе от дървото, то завари долу вече брат си Хапеда и Ихасапа заедно с конете; тримата ги яхнаха и се понесоха по-бързо от вятъра през прерията, за да посрещнат кервана.
— Хи-йе-хе! Хе-йе-хе!
Засега преселниците представляваха все още само една дълга тъмна змия, точеща се през прерията. Все още не можеше да се разпознаят поотделно хората. Но тримата препуснаха към гребена на едно ниско възвишение, дръпнаха силно на зад конете си на билото и нададоха радостен възглас. После задържаха за миг конете спокойно и загледаха напрегнато.
Видяха бойци, които обикаляха върху мустангите си пред кервана. Четансапа водеше групата. Той яздеше плячкосаната бяла кобила. Шеф дю Лу също беше там със своя пъстър жребец и Чапа върху кафявия си кон. Подир малката група бойци крачеше пешком Хавандшита начело на кервана. По стар обичай той държеше копието си в ръка. Гърбът му беше изправен, вратът му като вдървен, но слабите му крака пристъпваха сякаш от само себе си с пружиниращата походка, с която се бяха придвижвали почти цяло столетие през горите и прериите. След тях вървяха конете един подир друг с жените и децата и товарите. На края на кервана приятелите на Хапеда и Часке от Съюза на Младите кучета гонеха драгунските коне, които не се бе наложило да използуват за яздене или за пренасяне на товарите.
Колко прекрасна беше увереността, че Синовете на Велика-та мечка най-после бяха приключили своя дълъг поход, в който бяха дали толкова много жертви, и бяха пристигнали сред свободната прерия, където щяха да живеят свободно!
Мечите момчета вече бяха забелязали, че Токай-ихто, Унчида и младият вожд от племето на черните ходила Планински гръм не идваха с кервана. Може би двамата вождове бяха останали за отбрана назад? Дали Унчида беше още жива?
Мечите момчета и Ихасапа подкараха конете към своите. Отправиха се към спрелия своя кон Четансапа. Целият керван също спря. Ихасапа заразказва. Четансапа си пое шумно дъх.
— Бързо сте действували. Нашите мъже ще кажат, че пъстрите бизони миришат лошо.
— Те наистина миришат, а и на човек му се повръща от млякото им — потвърди Часке. — Но нима ние ще се изплашим заради това от пъстрите бизони?
— Нашите бойци няма да се изплашат от тези смрадливи животни, но ще ги презират. Те не желаят да доят и да колят крави, а да ходят на лов за бизони.
Четансапа се приближи заедно с коня си към Хавандшита и му каза няколко думи, които момчетата и Черната скала не можаха да чуят, защото Четансапа говореше съвсем тихо. Но начинът, по който Хавандшита вдигна глава и погледна втрен-чено към момчетата, не предвещаваше нищо добро. Мечите момчета и Ихасапа се изплашиха. Нима Токай-ихто не бе споделил с Хавандшита своя план? А къде беше самият Токай-ихто? Четансапа не бе споменал изобщо за него.