— Така, кажете сега какво мислите — започна заклинателят, когато всички насядаха в кръг около огнището.
Единият от старейшините се покашля:
— Няма бизони! Вторият кимна:
— Токай-ихто ни излъга!
Първият продължи:
— Ще се наложи и тук да вървим при уачичун и да ги молим както преди за земя и храна. Тези пъстри бизони, които пасат на оттатъшния бряг на потока, смърдят и ако все пак се съгласим да ги изядем, скоро ще ги избием и ще ги изядем всичките. И после? Само от антилопи и елени тук не можем да живеем.
Първият повиши глас:
— Следователно това е краят на нашия дълъг път и на великите ни дела!
Като чу тези думи, Четансапа избухна гневно:
— Повикай твоите духове, Хавандшита, и докарай диви бизони, ако имаш сила за това! Нека всички да сънуваме накъде водят пътищата на бизоните… нека всички сънуваме накъде трябва да се запътим, къде реват бизоните, къде тъпчат земята техните копита, къде ще трябва да изстреляме нашите стрели! Започни да биеш барабана и говори с твоите духове, за да разберем къде да вървим на лов и къде ще живеем, както са правили нашите бащи и бащите на нашите бащи!
Докато дебнеше буйната реч на Четансапа, Хавандшита, съвсем се промени. Обзе го надежда и страх. Ето че те пак разчитаха на него, настойчивият зов на мъжете го подканваше да започне отново да прави магии и той почувствува с ужас доколко силите му вече не достигат за това. Но все още не искаше да признае слабостта си. Той трябваше да продължава да бъде Хавандшита, владетелят на духовете и тайнствата, а не някаква дрипава кожа, увиснала върху костите му.
— Аз ще забия барабана, а вие ще танцувате Танца на бизоните! — каза той. — Дивите бизони ще дойдат, ако гадната смрад на тези пъстри животни не ги е пропъдила. Вървете и танцувайте. Аз казах.
Бойците се изправиха и напуснаха шатрата.
Хапеда и Часке, които още седяха на брега на потока, видяха излизащите от заклинателската шатра мъже. Видяха как те съобщиха нещо на всички останали бойци и после се насъбраха на празното място пред заклинателската типи. Само делаварът не се присъедини към бойците; той отиде при Адамс.
Заклинателят заби барабана. Мъжете се подредиха за култовия танц и общата им молитвена песен се понесе в същини равномерен ритъм, както преди край река Плат по времето на Матотаупа, бащата на Токай-ихто:
Добри духове, пратете ни бизони, бизони, бизони, бизони, бизони, бизони ни пратете, добри духове!
Бойците затанцуваха с тежки стъпки в кръг, като наподобяваха рева на бизоните. Всички, които имаха бизонови рога и кожи, ги бяха навлекли върху главите и телата си, сякаш бяха бизони. От време на време надаваха дивия вик на ловците по време на лов.
Този вик проникна до мозъка на костите на двете момчета. Да станат ловци на бизони — те самите бяха мечтали за това от четвъртата година на живота си. Танцът продължаваше час след час. Мъжете се сменяваха един друг.
— Добри духове, пратете ни… Изведнъж единият от мъжете изкрещя:
— Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!… Останалите подеха вика, мнозина започнаха да го повтарят:
— Мъртвите и бизоните ще дойдат отново!
Мъжете затропаха още по-силно с крака и продължаваха да пеят. Мислите и чувствата на Хапеда и на Часке също бушуваха и преливаха заедно с глухо отекващата песен и с тропота на тежките крака.
Неочаквано до момчетата застана делаварът.
— Мъртвите и бизоните никога няма да се върнат… Така каза Токай-ихто — рече той на Хапеда и на Часке.
Двете Мечи момчета се овладяха.
Вече се свечеряваше. Небето притъмня и първата звезда светна.
Токай-ихто! Името отново оживя.
— Токай-ихто трябва да дойде — каза Часке с пламнали бузи и все още трепереше от впечатлението от Танца на бизоните. — Ние трябва да дадем знак на нашия вожд, който да се вижда чак до Мини-Соус. Токай-ихто трябва да знае, че ние сме тук, той трябва да знае какво става.
— Хау!
Хапеда скочи, Часке го последва и двете момчета претичаха през потока отсреща при баща си. Четансапа беше капнал от умора от танца през последните часове; той бе повикал да го сменят и сега стоеше заедно с Чапа пред собствената си шатра.
— Ние трябва да дадем знак на Токай-ихто! — му казаха двамата му синове Хапеда и Часке, когато той им разреши да заговорят.
Четансапа не отвърна бързо „да“ или „не“. След преживяното в пещерата в Блек Хилс всички приемаха Мечите момчета като някакво тайнство. Никой не можеше да не зачете тяхната дума. Боецът погледна отвъд потока, където се въргаляше порасналото вече мече. Ситопанаки и Уинона тъкмо му носеха храна.