— Добре — реши Четансапа. — Нека всички, които не танцуват под звуците на бизоновата песен, да се съберат и да напалим голям огън, който да се вижда чак до оттатъшния бряг на Мини-Соус. Нашият вожд е заобиколен от врагове.
Той трябва да разбере, че ние сме преминали границата и че той трябва да избяга от тях и да дойде бързо при нас, ако…
Четансапа млъкна. Той сам не желаеше да спомене, че Токай-ихто може да бъде убит от врага.
Хапеда и Часке се разтичаха и свикаха всички момчета от Съюза на Младите кучета, извикаха също и Светкавичен облак, приятелката й Гущерчето и останалите момичета. Всички трябваше да вървят да събират дърва и да ги насекат. Младежите от Съюза на Червените пера, чийто предводител беше Ихасапа, не сметнаха, че е под достойнството им също да се притекат на помощ.
— Да дадем знак на Токай-ихто! Тези думи обединиха всички.
Събирачите на дърва вече не обръщаха внимание на разделящия двете групи поток, те ту преминаваха от едната страна, ту прескачаха оттатък; никой не мислеше вече да се дели от другите. В гората се чуха брадвени удари, които разсичаха стари, изсъхнали стволове, мнозина мъкнеха сухи клони. Адамс, Томъс и Тео също се присъединиха към младите, когато чуха какво са замислили. Със своята голяма дърварска брадва Адамс свърши най-много работа. Той приготви цял куп цепеници. Когато натрупаха голяма клада, Четансапа я запали и пламъците лумнаха бързо, раздухани от лекия нощен ветрец. Стана грамаден огън, истински радостен огън на спасените, зов към вожда. Пламъците се врязваха с жълти и червени езици в нощния мрак, вятърът повяваше, добитъкът се размърда. Трептящият огън се отразяваше във водата на потока.
Все повече участници в Танца на бизоните викаха, да ги сменят, за да дойдат при огъня. Когато на площадчето пред заклинателската шатра останаха да танцуват само двамата старейшини, които бяха говорили по време на съвещанието против Токай-ихто, Хавандшита сложи край на култовия танц. Той освободи двамата мъже и се оттегли към своята заклинателска шатра, говорейки си тихо и заплашително:
— Аз ще направя по-силни магии. Смърдящите пъстри бизони трябва да се махнат оттук; те объркват умовете на нашите мъже и нашите духове. Ние трябва да ги пропъдим, тогава бизоните ще дойдат отново, хау. — И Хавандшита се скри зад чергилото на входа.
Сега той седеше сам в тъмната заклинателска шатра. Откъм огнището проблясваха искри. Старецът имаше чувството, че този огън, който съвсем загасва, е самият той. Мъжете го бяха изоставили. Бяха избягали от Танца на бизоните. Такова нещо не се беше случвало никога досега. Един свят загиваше… В този миг на самота Хавандшита осъзна, че и той носеше вина за тежката участ на вождовия род и на цяла та Меча орда. На времето Токай-ихто, завързан за кола на мъченията, му бе казал в лицето: „Ти пръв каза на уачичун за нашето злато!“ Да, така беше; той беше омагьосал уачичун с подобно предателство, за да подгонят едно голямо стадо бизони към гладуващите Синове на Великата мечка. По този начин бе насочил белите да оплетат в своите коварни замисли Матотаупа, пазителя на тайната на златото. Бизоните бяха дошли и властта и уважението към Хавандшита отново се бяха затвърдили. Матотаупа обаче бе измамен, предаден, отлъчен от Хавандшита от племето му и накрая бе паднал жалка жертва на ножа на Ред Фокс. Старецът Хавандшита мислеше сега за това и беше готов да угасне като последната искра в огнището, но калената от ужасите и накрая станала самата тя ужасна негова воля се надигна още веднъж срещу всички и срещу него самия. Той трябваше отново да почне да прави магии, длъжен беше да прави магии, искаше да прави магии; той ще ги унищожи всичките, всички, които се съмняват в него, както и онези, които го бяха предизвикали. Още веднъж враговете, уачичун, трябваше да му се притекат на помощ. Той заговори на глас, сам на себе си и на духовете, в които вярваше:
Хавандшита притегли отново барабана и заудря по него злокобни ритми със слабите си ръце. Ударите на барабана излязоха вън от шатрата към мъжете, жените и децата. Никой не им обръщаше внимание, докато огънят пламтеше със силен блясък за Токай-ихто. Но когато пламъците стихнаха и сенките легнаха и над блестящата още купчина жарава, хората започнаха да се ослушват един след друг. Раменете се присвиха и момчетата и момичетата сложиха боязливо ръка пред устата си. Плахи погледи се насочиха към пъстрите бизони. Един след друг хората започнаха да преминават отново ромонящия поток, за да се скрият от добитъка в шатрите.