Момчетата гледаха към земята. Не можеха повече да погледнат към Шеф дьо Лу. Делаварът бе сторил голяма злина. Той в никакъв случай не бивало да се докосва до пушката на вожда, не е бивало да се поддаде на чувството си да действува прибързано, не е бивало да губи самообладание. Това беше най-страшният упрек, който можеше да се отправи срещу един боец.
Шеф дьо Лу тръгна. Вървеше сам. Никой не му каза нито дума и никой не каза повече нищо за него. Делаварът вървеше бавно към гората.
Заклинателят край потока наведе жезъла си. Прехвърли отново мечата кожа върху главата и раменете и скри с нея лицето си. После затанцува отново. Но сега танцът му беше друг. Той не танцуваше изправен и заплашителен, не, а пълзящ по земята, търсещ нещо с жезъла си. Змийските кожи, снопчетата пера и изкормените птици пълзяха из тревата. Той затанцува най-напред в кръг, после напред. Излезе от чертите на бивака край гората и затича към полята, и мъжете, жените и децата го последваха на разстояние, плахи, възбудени, страхливи. Токай-ихто трябваше да умре, духовете бяха проговорили! Колко тъмна беше нощта!
Заклинателят ревеше и съскаше. Тичаше ту насам, ту на-там и самият приличаше на прелитащ нощен дух. Жезълът му цепеше въздуха и заканителските му украшения отново за гракаха. Със заклинателския си жезъл той заповяда на следващите го мъже, жени и деца да спрат. Краката на всички замръзнаха. Всеки остана там, където се намираше в момента.
Никой не знаеше какво смята да прави заклинателят. Той продължи да танцува все по-навътре и по-навътре в полята, като някаква тъмна сянка в странно одеяние. Когато най-после се спря и се наведе и отново се изправи, мъжете, жените и децата отскочиха, изплашени от онова, което видяха в далечината: един бизонски череп пламна сред поляната, сякаш гореше. Той светеше в мрака с някаква зеленикава, непозната, заплашителна светлина. По-малките деца изпищяха и побягнаха назад към шатрите. Черната сянка на заклина теля затанцува около пламтящия череп, като ту го скриваше, ту отново го освобождаваше за погледите на изплашените хора.
Хапеда и Часке се бяха хванали за ръце както тогава, в пещерата на мечката. И сега ги изби студена пот. Когато Хапеда направи несъзнателно движение с другата си ръка, той усети, че хваща нечия тънка ръка: Светкавичен облак стоеше до него трепереща, зъзнеща, с тракащи зъби.
— Черепът ще дойде — едва успя да каже тя.
Един от младите мъже най-отпред нададе изплашен вик и побягна като преследван дивеч към гората.
— Ние ще вървим на лов за бизони, за диви бизони! — изкрещя заклинателят и захвърли заклинателския си жезъл като копие срещу Чапа.
Жезълът се забоде с върха в ливадата, непосредствено пред краката на боеца, който не се бе помръднал от мястото си.
— Избийте смърдящите пъстри бизони, мъже на дакота! Който пие от бялото омагьосано мляко на уачичун и пази техните пъстри животни, ще умре! Духът на дивия бизон ще дойде и ще го убие! Горко му!
Мнозина последваха младежа, който бе избягал. Те побягнаха като него, за да се скрият от дивия бизон. Четансапа и Чапа обаче не се помръднаха от мястото си. — Нещо бе стиснало Хапеда за гърлото. С едната си ръка той стисна десницата на Часке, а с другата притискаше тънката ръчица на Светкавичен облак. Той знаеше само едно: длъжен е да даде отпор и пъстрите бизони трябва да останат живи! Той, момчето, трябваше да се противопостави на властния заклинател и старейшина. Той трябваше да действува, както би действувал Токай-ихто на негово място. Преди три зими, когато Токай-ихто се бе върнал сред своето племе, Татанка-йотанка се бе обявил против Хавандшита като по-главен от него заклинател. Сега Татанка-йотанка беше също така далече, както и Токай-ихто, и никой не можеше да помогне в този час на Мечите момчета. Хапеда и Часке трябваше сами да запазят смелостта си. Уинона също не се страхуваше. Тя бе хванала Светкавичен облак за другата ръка и бе останала на мястото си.
Над пламтящия череп се издигаха зелени и червени пламъци и се понесоха със съскане нагоре, после се посипаха като дъжд от жарава и искри върху тревата, сякаш огънят на дивия бизон искаше да погълне и хората, и поляните.
Хапеда чу зад гърба си изпълнени със страх и предупреждение викове, които се усилиха:
— Да избием пъстрите бизони, за да ни пощади злото! Той разбра, че сега трябваше да се случи нещо, което да победи заклинателя, иначе всичко бе загубено. Може би и Хапеда щеше да се отчае, ако Уинона не беше при него. Но момчето имаше доверие в сестрата на Токай-ихто. Освен това и малкото мече също му вдъхваше смелост. Ситопанаки го бе довела със себе си и го бе вдигнала високо нагоре срещу разхвърчалите се огнени искри. Сега Хапеда усети как животното се притисна до коленете му; то не показваше никакъв страх, а ръмжеше и току оголваше зъби.