— Умри, както повеляват духовете! — изкрещя заклинателят, като издърпа заклинателския си жезъл с каменния връх от земята, където той бе забоден, и го издигна заплашително под огнения дъжд срещу Уинона. Заклинателското копие сякаш пламтеше.
— Не е вярно! — извика Хапеда със силен глас. — Не е вярно! Ти лъжеш с твоите духове!
Нов огнен дъжд се посипа по земята, Хапеда затвори очи ала не отстъпи. Когато вдигна бавно клепачи и се огледа около себе си, не видя нищо друго освен черната нощ, звездното небе и ширналите се поля. Зеленикаво святкащият череп, огненият дъжд и танцуващият заклинател бяха изчезнали.
Предпазливо, все още смутен, Хапеда извърна глава към Часке, който стоеше до него все същият, и към Светкавичен облак, и Уинона, и Ситопанаки от другата страна. Също както Хапеда, и те всички бяха още живи.
Постепенно Хапеда поотпусна ръката си, с която стискаше ръчицата на Светкавичен облак, и девойката също се раздвижи леко. Един боец се приближи до тях; Хапеда позна баща си. Четансапа положи ръка върху главата на Хапеда само за миг, както тогава, когато децата трябваше да преминат реката с лодката. После продължи напред. В тревата лежеше нечие човешко тяло; беше падналият заклинател. Четансапа не го докосна, а сякаш търсеше нещо друго.
Групата момчета и момичета се освободиха от вцепенението си и започнаха да се оглеждат на всички страни. Различиха в мрака избягалите мъже, жени и деца, които сега бавно се връщаха към мястото на злокобния заклинателски танц, и си говореха нещо тихо.
— Те са още живи — се чуваше най-често от всички страни. Хапеда, който бе обвинил заклинателя в лъжа, Уинона, която той бе заплашил с пламтящото си заклинателско копие и с огнения дъжд, Ситопанаки, която бе вдигнала детето на Великата мечка срещу омагьосания бизон — всички те бяха още живи. Това направи много силно, неизличимо впечатление на мъжете и жените. Никой не посегна към пъстрите бизони.
— Бизоновият череп лежи там, в тревата — рече Четансапа, когато се върна при Уинона и децата. — Все още излъчва слаба зеленикава светлина.
По пътя си Четансапа бе насъбрал всевъзможни предмети от поляната, изгорели вещи, които се сториха съвсем загадъчни на всички.
Четансапа се приближи с тях към Адамс, който седеше на края на гората, и му показа намерените предмети. Момчетата бяха дошли заедно с баща си.
Хубав фойерверк ви устрои старецът — рече Адамс. — Откъде ли си е набавил всички тия запалителни играчки? Често ли ви е правил такъв „огнен дъжд“?
— Не.
Приближи се и Къдрокосия Чапа и помоли Адамс да му обясни всичко видяно.
— В такъв случай Шеф дьо Лу… — той не посмя да продължи.
— Говори! — настоя Четансапа отривисто и възбудено.
— Шеф дьо Лу хранеше ужасно подозрение към Хавандшита — заразказва Къдрокосия Чапа. — Той го изказа веднъж пред мен, но тогава аз го отхвърлих, защото ми се стори невероятно. Шеф дьо Лу се страхуваше, че Хавандшита играе двойна игра. Той беше нашият най-уважаван старейшина и мирновременен вожд и беше враг на уачичун. Но той беше също така заклинател, който искаше да ни плаши, за да може да има власт над нас. Шеф дьо Лу чул в шатрата на Токайихто край Конския поток Червената лисица да казва, че възнамерявал да даде на Хавандшита огнен дъжд, за да го спечели на своя страна срещу Токай-ихто. Само че тогава това не му се удало. Но вие всички знаете, че по време на онзи съвет на старейшините в резервата, когато Шонка ни принуди да изгоним Токай-ихто от нашите шатри, Хавандшита не ни помогна. Той премина заедно с нас придошлата Мини-Соус, защото господството на уачичун застрашава неговата власт, въпреки това обаче иска да разруши нашия нов живот тук, защото и той също ще сложи край на неговата власт над нас. Аз смятам, че той се страхува от Шеф дьо Лу, както фактически винаги се е страхувал от Токай-ихто, защото те двамата са живели сред уачичун и не вярват вече на всички тайнства на Хавандшита. Сега той успя да изпъди Шеф дьо Лу от нашите среди, възползува се много умно от вината на този боец… Може би е получил в резервата огнения дъжд от Червената лисица чрез Шонка…
След тези думи Четансапа мълча известно време.
— Той ни измами за последен път — отсъди Черния сокол след това.
Нещо върху тревата се размърда. Падналият заклинател се беше изправил и вървеше насам-натам бавно, олюлявайли се. Най-учудващото при това за момчетата бе, че изнуреният заклинател вървеше на отсамната страна на потока, където се намираше добитъкът. Сега те си припомниха, че по време на своя буен танц той бе прекосил веднъж потока, навярно без сам да се усети. Изглежда, и сега не обърна внимание на това. Вървеше приведен, несигурен като пиян, прекоси омразната му черда пъстри бизони и никой не разбираше какво цели. Той не вървеше към заклинателската шатра, където обикновено изчезваше след своите танци. Групата около Адамс го следеше напрегнато с очи. На брега на потока беше пепелището, остатъкът от голямата клада, чиито пламъци бяха горели, за да дадат знак на Токай-ихто. Там се спря сега Хавандшита.