Четансапа тръгна към него. Сред дълбоката тишина на нощта всяка произнесена дума се чуваше съвсем ясно.
— Ти ни излъга — каза боецът сурово. — Червената лисица ти е дал огнения дъжд.
Момчетата видяха как старецът отметна кожата от главата и раменете си и слабата му фигура се очерта като сянка край пепелището. Тялото му се сгърчваше все повече.
Четансапа доближи сигналната свирка до устните си и даде сигнал на хората от бивака да се съберат. Всички забързаха насам и образуваха широк кръг около пепелището. Момчетата и Уинона също се приближиха.
— Вие всички видяхте огнения дъжд — заяви високо Четансапа. — Това е тайна на уачичун, да правят такъв дъжд. Адамс също я знае. А Хавандшита е получил този огън от Червената лисица в резервата и сега искаше да ни измами с него.
Хавандшита мълчеше. Обзе го ужас от самия него и от позорния край на дългия му живот. Мъжете, жените и децата също мълчаха, мълчаха ужасени от измяната на човека, комуто бяха вярвали.
— Съберете дърва за мене!
Мъжете и жените се подчиниха и струпаха нова клада. Без да каже дума повече, Хавандшита се изкачи върху нея, загърна лицето си в една бизонова кожа и зачака така дима и пламъците, които лумнаха около него. Никой не поде погребална песен за него, и той самият не издаде никакъв вопъл, сам си бе произнесъл присъдата. Старият заклинател се бе превърнал в пепел.
Когато настана отново утро и слънцето заля небето и земята със златножълтата си светлина, всеки се залови за работа. Само Четансапа не се виждаше никъде.
— Той търси Шеф дьо Лу — рече Томъс на Мечите момчета. — Тръгна нагоре из гората.
Хапеда и Часке наведоха глави. Цялата неизвестност за съдбата на Токай-ихто отново подтисна съзнанието им заедно с мъката за вината на делавара.
Към обяд Четансапа се върна. Извика двамата си синове.
— Тръгнете нагоре из гората — все направо — каза им той. — Ще намерите там Шунктокеча, делавара, който е наш брат. Той сам си е нанесъл тежки рани, за да изкупи вината си. Аз му казах, че Хавандшита ни е лъгал и че този човек на лъжливите магии умря в огъня. Убедих делавара да се съгласи да се храни и пие, докато разберем дали Токай-ихто е победил, или е мъртъв. Вървете и му занесете вода и нашия последен пемикан. Ако Токай-ихто се върне жив при нас и му прости вината, Шунктокеча е съгласен да живее, в противен случай е решен да умре.
ГОЛЕМИТЕ ВРАГОВЕ
През нощта, когато керванът на преселниците премина Мисури, Токай-ихто остана на южния бряг на реката. Той си избра през онзи час едно място, откъдето се откриваше гледка на всички страни: над залива, където досега бяха се разположили жените и децата, върху закръгления връх в началото на билото на възвишението, което навлизаше югозападно в прерията. Както враговете го виждаха тук, така и той можеше да ги наблюдава в откритата местност и да следи всяко тяхно движение. Възвишението приличаше на огромен череп, върху чието теме някой великан сякаш бе натиснал с палеца си, та се беше образувала плоска вдлъбнатина. Вдлъбнатината бе-ше покрита с глина, беше влажна и без растителност. Вождът познаваше много добре тази малка падинка. Още докато хората му бяха тук, той ги бе накарал да я издълбаят по-надълбоко. По краищата й растяха цветя и остри треви; на западния й край лежеше стволът на едно дърво заедно с клоните, което мъжете от Мечата орда бяха довлекли тук от брега на реката, за да го използуват за прикритие.
Месецът бе изгрял малко след полунощ и сега стоеше леко нащърбен на небето. Светлините и сенките се открояваха съвсем ясно. Целият западен склон на продълговатото възвишение, както и разположените на север склонове на високия бряг на реката и на залива тънеха в пълен мрак. Отдалечаващият се керван на преселниците от другата страна на голямата долина обаче бе огрян от нежната светлина на луната. Така Токай-ихто бе имал възможност да проследи всяко негово движение, докато накрая оттеглящите се изчезнаха изцяло от погледа му.
Вождът извади лулата си, напълни я и я запали. По неговото пресмятане имаше достатъчно време преди започването на боя, за да попуши. Шестият ден, за който той бе говорил на Фред Кларк, тъкмо започваше според броенето на денонощието на белите мъже, които изчисляваха започващия ден от средата на нощта. Навярно Фред Кларк си бе направил извод от думите на Токай-ихто, че той говори според индианското определение за деня сред прерията, който започваше с изгряването на слънцето; но това си оставаше за негова сметка. Той не можеше да се оплаче, ако дакотскияг боец, уговаряй-ки се за нещо с уачичун, бе разсъждавал като уачичун. Още от първия час на деня Токай-ихто беше съвсем сам на възвишението. Беше удържал на дадената дума.